Джо Холдеман - Вечният мир

Дългият списък ми бе познат, той включваше всички от Сграда 31, без мен. Може би го бях виждал стотици пъти на ден, докато бях на старата си служба.

Подредбата на листинга бе необичайна, тъй като нямаше нищо общо със службата на хората (обикновено го бях гледал като работно разписание), ала само след минута го разбрах. Първите пет имена бяха на механиците от охраната, чиито големи бяха поели хората от моя взвод. Сетне — списък на всички офицери с жакове, които са били свързани заедно от 26 юли, навярно не наведнъж, в една голяма група.

В края на списъка бяха имената на всички редници и обслужващ персонал, освен охраната. Те също са били включени заедно от завчера. На теория би трябвало да приключат на 9 август — и да бъдат излекувани от войната.

Между тези две групи имаше списък на шейсет и няколко души, които бяха прекарали целия си досегашен живот в ограничаващото лоно на нормалността. Четиримата доктори дупчеха от вчера насам. Изглежда, екип — 1 се справяше с по петима дневно, а екип — 2 — навярно отчаяните типове от Зоната на Канала — с по осем.

Чух Амелия да шава в съседната стая, преобличаше се. Влезе като решеше косата си, облечена в някаква черно-червена мексиканска рокля, която не бях виждал.

— Не знаех, че си носиш рокля.

— Д-р Спенсър ми я даде; каза, че я купил за жена си, но не й станала.

— Позната история.

Тя надникна иззад рамото ми.

— Доста народ.

— Обработват по около дузина дневно с два екипа. Чудя се дали изобщо спят.

— Е, поне се хранят. — Погледна часовника си. — Колко далеч, е столовата?

— На няколко минути е.

— Защо не се преоблечеш и не се избръснеш?

— За Марти ли?

— Заради мен. — Ощипа ме по рамото. — Пфу. Искам да позвъня отново на Ели.

Ударих си една бърза контра и намерих риза, която бях носил само един ден.

— Пак не отговаря — обади се Амелия от другата стая. — Няма никой и на регистрацията в мотела.

— Защо не провериш в клиниката? Или в мотела на Джеферсън?

Тя поклати глава и натисна бутона „пауза“.

— След вечеря. Навярно е излязла.

От процепа бавно се изниза копие на списъка. Амелия го взе, сгъна го и го мушна в чантичката си.

— Хайде да идем да намерим Марти.

Столовата бе малка и — за изненада на Амелия — не бе изцяло автоматизирана. Имаше машини за някои стандартни, прости ястия, но имаше и истинска кухня, с истински готвач, когото Джулиан позна.

— Лейтенант Търман?

— Джулиан. Още не мога да понасям жака, затова пожелах да заменя сержант Дъфи. Не ми възлагайте големи надежди обаче; мога да готвя само четири-пет манджи. — Погледна Амелия. — Вие трябва да сте… Амелия?

— Блейз — рече Джулиан и ги запозна. — Беше ли включен поне за известно време с останалите?

— Ако имаш предвид дали съм „вътре в играта“, да, запознат съм с главната идея. Ти ли се справи с математическата част? — попита той Амелия.

— Не, аз бях по частиците; просто се влачех подир Джулиан и Питър, които се занимаваха с математиката.

Той започна да приготвя две салати.

— Питър, космологът — рече той. — Гледах нещо за него по новините вчера.

— Вчера ли? — изненада се Джулиан.

— Не сте ли чули? Намерили го да скита като замаян из някакъв остров.

Търман им разказа всичко, което си спомняше от новините.

— Но не помни нищо за статията, нали? — попита Амелия.

— Предполагам — не. Не и щом си мисли, че сме в 2000-ата година. Смятате ли, че ще може да си възстанови паметта?

— Само ако онези, които са му я отнели, са я запазили — рече Джулиан, — а това не ми се струва много вероятно. Звучи ми като доста грубо изпипана работа.

— Поне е още жив — каза Амелия.

— Но не ни върши работа — рече Джулиан и се спогледа с Амелия. — Извинявай. Макар че е вярно.

Търман им подаде салатите и започна да прави хамбургери. Дойде Марти и поръча същото.

Отидоха в дъното на дълга празна маса. Марти се отпусна на стола и отлепи стимуланта иззад ухото си.

— По-добре ще е да поспя два-три часа.

— Откога си на крака?

Той погледна часовника си, без да може да го фокусира.

— Не искам да си спомня. Току-що приключихме с полковниците. Екип две е вече буден след кратък сън; те ще обработят редниците и кашиците. И шефа им… как му беше името?

— Гилпатрик — отговори Джулиан. — Малко хуманизация никак няма да му навреди.

Търман донесе салатата на Марти.

— В Гуадалахара е станала голяма бъркотия — съобщи той. — Новините дойдоха от Джеферсън, малко преди да се изключа от Двайсетицата.