Джо Холдеман - Вечният мир

— Добре. Ще бъде истинско облекчение да се заема с малко физика, да сменя „обстановката“.

Амелия бе написала добра, сбита обосновка. Добавих една дълга забележка под линия относно пригодността на псевдооператорската теория в този режим на работа.

Освен това прочетох варианта на Ели за популярната преса. Видя ми се неубедителен — в него нямаше математика, — но предположих, че ще е по-добре да се съобразя с опита й и да си държа устата затворена. Ели обаче усети интуитивно загрижеността ми и отбеляза, че да не се използва математика, е все едно да пишеш за религия, без да споменаваш името на Бога, но редакторите смятали, че деветдесет на сто от читателите щели да захвърлят статията още след първото уравнение.

Обадих се на Марти. Той беше в операционната, но един негов асистент ми предаде, че заповедите за Амелия щели да я чакат на входния портал. Освен това ми съобщи новината, която не ме изненада: че лейтенант Търман нямало да е сред хуманизираните. Бяхме се надявали, че мирната умствена околна среда, когато се включи с хора от моя трансформиран взвод, ще елиминира стреса, който предизвикваше мигрените му. Ала не стана — те се появявали по-късно и в по-силна форма. Значи и той като мен трябваше да изчака. За разлика от мен обаче, той бе на практика под домашен арест, тъй като няколкото минути, през които бе включен, бяха достатъчни, за да узнае твърде много.

Очаквах с нетърпение да поговоря с него, тъй като вече отношенията ни не бяха като между чиновник и лакей. Изведнъж се оказа, че имаме много общи неща помежду си — механици по неволя.

Пак изведнъж почувствах, че имам и много повече общи неща с Амелия. Ако се бях сдобил с някакво предимство като компенсация за това, че изгубих способността да се включвам, то бе тъкмо туй: изтрито бе главното препятствие помежду ни. Осакатени и двамата — от моя гледна точка, — но въпреки всичко заедно.

Беше толкова приятно да се работи с нея, просто да си в същата стая с нея, че ми бе трудно да повярвам как предишния ден бях готов да взема хапчето.

Е, аз вече не бях „аз“. Предполагам, че можех да отложа анализирането на това, кой съм всъщност, за след 14 септември. Дотогава моето собствено аз можеше да стане нематериално! Във всеки случай — щях да съм някаква плазма.

Докато Амелия приготвяше малката си чанта, аз се обадих на летището, за да узная номера на полета и да се уверя, че имат телефонни автомати и могат да предават данни на голямо разстояние. Сетне обаче се сетих, че заповедите на Амелия я очакваха в Портобело и можехме да отлетим с военен самолет. Обадих се на летището Д’Орсо и, разбира се, Амелия бе „капитан Блейз Хардинг“. Имаше полет след деветдесет минути — карго голем с достатъчно свободно място, ако нямахме нищо против да седим на пейки.

— Не знам — рече Амелия. — След като съм по-старша по чин, бих могла да седна и в скута ти.

Таксито ни отведе навреме. Амелия разпрати дванайсет копия на обосновката си заедно с лични послания до доверени приятели, сетне пусна копия и по обществените канали — тези от областта на физиката и общите новини. След което хукнахме към самолета.

Това, че избързаха да отидат във военновъздушната база, вместо да изчакат в мотела следващия граждански полет, навярно спаси живота им.

Половин час след като заминаха, Ели отговори на почукването на вратата откъм стаята на Амелия. Погледна през шпионката и видя камериерка мексиканка с престилка и метла, хубавелка с дълга къдрава черна коса.

Отвори вратата.

— Не знам испански…

Дръжката на метлата се заби в слънчевия й сплит и след като залитна, тя се строполи на пода и се сви на кравай.

— Аз също, сатана. — Жената я вдигна с лекота и я запрати върху един стол. — Нито гък, иначе ще те убия!

Извади ролка скоч от джоба на престилката си, свърза китките на Ели, сетне направи здрава примка и я прикова към стола през гърдите. Откъсна едно малко парче й го лепна през устата на Ели.

Съблече престилката. Ели едва не се задуши, когато видя болничната пижама отдолу, цялата изпръскана с кръв.

— Дрехи. — Тя съблече окървавената пижама. Завъртя се, напрегнатите мускули излъчваха сласт, и забеляза куфара на Ели през отворената врата. — Аха.

Мина през вратата и се завърна с дънки и памучна блуза.

— Малко са ми големи, но ще свършат работа.

Сгъна ги внимателно на края на леглото и отпра скоча от устата на Ели дотолкова, че да може да говори.

— Не се обличаш — рече Ели, — защото не искаш да изцапаш с кръв дрехите си… моите дрехи с моята кръв.