Джо Холдеман - Вечният мир

Лало отвори вратата и връхлетя с грамаден, насочен черен пистолет. Тя го погледна с раздразнение и го гръмна веднъж — в окото. Стъкленият пистолет бе почти безшумен.

Той пусна пистолета си и падна на коляно, вдигнал и двете си ръце към лицето. Зарида като момиченце, но вторият й изстрел отнесе горната част на черепа му. Той си строполи безшумно напред в локвата от кръв, мозък и черепна течност.

Тонът й остана непроменен — сериозен и безизразен.

— Както виждаш, единственият начин да доживееш до вечерта, е да ми сътрудничиш.

Рей седеше поразен, вторачен в трупа.

— Ставай. Да вървим.

— Аз… мисля, че тя не е тук.

— Тогава къде…

Прекъсна я дрънченето на металните щори, които се спуснаха пред вратата и прозореца.

Рей чу слабия съскащ звук и си спомни разказаното му от Марти за стаята за разпити в „Сейнт Барт“. Може би и тук архитекторското решение бе същото.

Тя очевидно не го чу — бе прекарала твърде много изнурителни часове непрекъснато готова за стрелба, — но се огледа и забеляза телевизионната камера, подобна на късче молив, насочена към тях от горния ъгъл на стаята. Извъртя го, за да се изправи срещу камерата и опря пистолета в главата му.

— Разполагате с три секунди, за да отворите вратата, иначе ще го убия. Две.

— Сеньора Смит! — Гласът се носеше сякаш отвсякъде. — За да се отвори тази врата, е необходим el gato … жак. Ще отнеме две или три минути.

— Имате две минути. — Погледна часовника си. — Оттук нататък.

Рей се отпусна и изведнъж се сгромоляса, търкулна се по гръб. Главата му се удари о пода със силен трясък.

Тя издаде възклицание на отвращение.

— Страхливец.

Няколко секунди по-късно сама залитна, сетне седна тежко на пода. С изтръпнали ръце вдигна пистолета и простреля Рей четири пъти в гърдите.

Апартаментът ми в щабната сграда се състоеше от две стаи — спалня и „кабинет“, сива кутийка с достатъчно място за хладилник, два обикновени стола и малка масичка пред прост команден пулт.

На масата имаше чаша вино и последното ми ястие — сивата таблетка. Имах пред себе си официална жълта подложка за писане и писалка, но не можех да се сетя какви слова да надраскам, след като всичко бе очевидно.

Телефонът звънна. Оставих го да прозвъни три пъти и вдигнах слушалката.

Беше Джеферсън — моят психар-избавител, който се притичва в последната минута, за да ме спаси. Реших, че ще взема хапчето в мига, в който затвори телефона.

Ала досущ като стаята, и Джеферсън бе сив, повече сив, отколкото черен. Не бях виждал някого с такъв цвят на лицето, откак майка ми се бе обадила да ми съобщи, че леля Франси е починала.

— Какво се е случило? — попитах.

— Рей е мъртъв. Ликвидира го убийца, изпратена да намери Блейз.

— „Те“ ли са? „Чукът на Бога“?

Потрепващата сребриста лентичка в горния край на екрана показваше, че системата за кодиране работи; можехме да говорим каквото си искаме.

— Смятаме, че е от тях. Спенсър сега я дупчи, за да й инсталира жак.

— Откъде знаете, че е търсила Амелия?

— Имаше снимката й; душеше из хотела — Джулиан, тя уби просто ей така, след като вече бе убила и друг мъж. Мина си като на парад през охранителните екрани на клиниката с пистолет и нож, направени от някаква пластмаса. Изплашени сме до смърт, че може и да не е сама.

— Господи! Значи са ни проследили до Мексико?

— Можеш ли да дойдеш тук? Блейз има нужда от твоята защита — всички имаме нужда от теб!

Ченето ми увисна.

— Имате нужда да дойда и да бъда войник, така ли?

Всички онези професионални снайперисти и осъдени убийци.

Спенсър изключи своя жак и отиде до прозореца. Вдигна щорите и примижа от изгряващото слънце, прозя се. Обърна се към жената, която бе настанена в инвалиден стол със заключени колани и белезници.

— Сеньора — рече той, — вие сте абсолютно луда.

Джеферсън се бе изключил минута по-рано.

— Това е и моето професионално мнение.

— Онова, което направихте, е напълно незаконно и неморално — рече тя. — Да нахлуете в душата на човек.

— Гаврила — каза Джеферсън, — ако ти имаш душа, аз просто не я открих.

Тя потрепери в стола си.

— Тя обаче има право — обърна се Джеферсън към Спенсър. — Не можем да я предадем ей така на полицията.

— Аз бих я държал, както казвате вие, американците, под наблюдение за неопределен период от време. Когато се оправи, ще може да си върви. — Той потърка наболата четина по брадата си. — Поне до средата на септември. И ти смяташ така, нали?