Джо Холдеман - Вечният мир

Онова, което бе сторил Марти, бе да подреди така нещата, че при натискането на един бутон всичките петима механици от охраната в сутерена на Сграда 31 да бъдат изключени от техните големи, а едновременно с това управлението на машините да бъде прехвърлено на петимата механици от взвода на Джулиан, като единственият човек в Сграда 31, който можеше да забележи това, бе самият Джулиан.

Най-агресивното нещо, което сториха веднага след като поеха управлението, бе да предадат „заповед“ на капитан Пери — командирът на охраната — до петимата охранители от пехотата, да се явят незабавно в стая 2Н за спешна ваксинация. Те отидоха, настаниха се и една сестра хубавелка им удари по инжекция. След това застана кротко зад тях, за да види как всички заспиват.

Стаите от 1Н до 6Н представляваха болничното крило, което скоро щеше да бъде доста оживено.

В началото Марти и Меган Ор можеха да се справят с всички инсталирания на жакове. Единственият „редовен“ пациент от крило Н — някакъв лейтенант с бронхит — бе прехвърлен в болницата в базата, след като дойде заповед от Пентагона Сграда 31 да бъде изолирана. Лекарят, който обикновено идваше всяка сутрин, вече нямаше достъп до крилото.

Подир обеда след сутрешния преврат пристигнаха обаче двама нови доктори. Това бяха Таня Сидгвик и Чарлз Дайър, екипът по имплантация на жакове от Панама, който имаше деветдесет и осем процента успеваемост. Бяха озадачени, че заповедите им идват от Портобело, но донякъде се зарадваха на ваканцията — дотогава инсталираха дневно по десет-дванайсет жака на военнопленници: прекалено голяма бързина, за да са спокойни и сигурни.

Първото нещо, което сториха, след като се настаниха в помещенията си, бе да слязат в крило Н и да видят какво става. Марти ги настани удобно на две легла и им каза, че трябва да се включат с един пациент. След това ги включи към Двайсетицата и те моментално осъзнаха що за ваканция ги очаква.

Но след неколкоминутна дълбочинна връзка с Двайсетицата вече бяха обърнати в правата вяра — всъщност станаха по-ентусиазирани поддръжници на плана, отколкото някои от съставителите му. Това опрости доста нещата по отношение на времето, защото не бе необходимо Сидгвик и Дайър да бъдат хуманизирани, преди да се включат в екипа.

Трябваше да се справят с шейсет и четирима офицера, а само двайсет и осем от тях имаха имплантирани жакове; от осемте генерала — само двама. Двайсетима от 50-те сержанти и редници имаха жакове.

Първата непосредствена заповед бе да се вкарат в леглата онези, които вече имаха жакове, и да се включат с Двайсетицата, от ергенското офицерско крило домъкнаха петнайсет легла. Така местата в крило Н станаха четирийсет; на останалите деветима можеха да монтират жак-интерфейси в собствените им стаи.

Първата задача на Марти и Меган Ор обаче бе да възстановят изгубената памет на Джулиан. Или поне да опитат.

Нямаше нищо сложно в това. След като Джулиан легна, процедурата протече напълно автоматично и отне само четирийсет и пет минути. Освен това беше напълно безопасна по отношение на физическото и душевното здраве на пациента. Джулиан знаеше това.

Онова, което не знаеше обаче, бе, че тя е сполучлива само в три четвърти от случаите. Един от всеки четирима пациенти изгубваше по нещо.

Джулиан изгуби един свят.

Когато се събудих, се чувствах освежен и с приповдигнато настроение. Помнех почти безличното състояние, в което се намирах последните четири дена, спомнях си също всички подробности, които ми бяха отнети преди това — странно беше да се радваш, че си в състояние да си припомниш опита за самоубийство и неизбежната заплаха за края на света, — но в моя случай бе по-важно да се сдобия отново с истинските причини на безпокойството, което бе владяло света ми.

Седях на края на леглото, вгледан в тъпата гравюра на Норман Рокуел, на която бяха изобразени строени за акция войници, и си спомнях бясно всичко, когато влезе угриженият Марти.

— Нещо лошо ли стана? — попитах.

Той кимна. Без да каже нищо, разви два кабела от черната кутия на гърба на леглото и ми подаде единия.

Включихме се и аз тръгнах пръв, но не произлезе нищо. Проверих връзката на жака, беше в ред.

— Получаваш ли нещо?

— Не. И в следоперационния период — също.

Той мушна отново кабела си, сетне и моя.

— Какво става?

— Понякога хората изгубват завинаги паметта, която сме им отстранили…

— Но моята е напълно възстановена! Сигурен съм!