Нил Шустерман - Косачи

След като се прибра, Роуан знаеше, че помежду им няма да настъпи мир, нито пък у него самия, ако той не направи първата крачка в минното поле.

Стоя пред затворената ѝ врата поне минута, преди да събере кураж да потропа.

— Какво искаш? — попита тя, а гласът ѝ звучеше глухо.

— Може ли да вляза?

— Не е заключено.

Роуан завъртя топката и бавно отвори. Цитра стоеше в центъра на стаята с ловен нож и се упражняваше — водеше бой с въздуха, сякаш се бореше с духове.

— Добра техника — оцени Роуан, но после добави: — Стига да планираш битка с глутница разгневени вълци.

— Умението си е умение, без значение дали го използваш, или не. — Тя прибра ножа в калъфа, остави го на бюрото си и сложи ръце на бедрата. — Е, какво искаш?

— Само да ти кажа, че съжалявам, задето така те прекъснах. Имам предвид във влака.

Цитра сви рамене.

— Беше безсмислено бърборене. Прав беше да ме накараш да млъкна.

Моментът започна да става неловък, затова Роуан подходи директно.

— Дали да не поговорим?

Тя му обърна гръб и седна на леглото си, взе книга по анатомия, отвори я и понечи да зачете. Дори не беше забелязала, че я държи наопаки.

— Какво има да говорим? Или аз ще елиминирам теб, или ти — мен. И в двата случая не искам да мисля за това, докато не ми се наложи. — Погледна отворения том, обърна го в правилната позиция, но после се отказа от играта и го хвърли на пода. — Просто желая да бъда оставена на мира, става ли?

Роуан все пак седна на ръба на леглото ѝ. Тя не го изгони и той се приближи още мъничко. Цитра го гледаше, но не продумваше.

Искаше му се да я докосне, може би да погали бузата ѝ. В този момент се сети за жената търговец, загинала от едно докосване. Що за извратена отрова бе сътворила? Роуан искаше да я целуне. Вече не го отричаше. Налагаше му се да потиска копнежа със седмици, тъй като знаеше, че няма да бъде толериран от Косача. Но Фарадей не беше тук и тревожната ситуация, в която бяха поставени, хвърляше заровете на масата.

Тогава, за негова изненада, Цитра внезапно се приведе напред и го целуна, като го свари напълно неподготвен.

— Ето — заяви тя. — Направихме го. Вече е отметнато, така че можеш да си вървиш.

— Ами ако не искам да си вървя?

Тя се поколеба. Достатъчно дълго, че да стане ясно как оставането му определено е възможност. Накрая все пак рече:

— Сериозно, какво хубаво може да излезе? За когото и да е от нас?

Тя се премести в другия край на леглото и вдигна колене към гърдите си.

— Не съм се влюбила в теб, Роуан. Искам да си остане така.

Роуан се изправи и зае по-безопасна позиция до прага, но се обърна към нея.

— Няма проблем, Цитра — каза ѝ той. — И аз не съм се влюбил в теб.

Пред вратата на имението на изпълнителния директор стоеше Косач. Всъщност цели четирима, при все че останалите трима бяха застанали отзад, така че акцентът да пада върху облечения в кралскосиньо.

Изпълнителният директор беше уплашен или по-скоро ужасѐн — от друга страна, не се беше издигнал до този пост благодарение на емоции. Притежаваше остър ум и изражението на умел играч на покер. Нямаше да се уплаши от факта, че смъртта се е появила пред прага му, дори робата ѝ да бе обшита с диаманти.

— Изненадан съм, че сте стигнали до входната ми врата, без пазачите да ме уведомят — каза изпълнителният директор възможно най-небрежно.

— Щяха да ви предупредят, но ние ги избрахме за Прибирането — заяви жена в зелена роба и с паназиатски черти.

Изпълнителният директор нямаше да допусне тази информация да го разтърси.

— О, значи очаквате да ви дам личните им данни, за да известите семействата им.

— Не точно — отговори главният Косач. — Може ли да влезем?

Тъй като изпълнителният директор беше наясно, че няма правото да откаже, се отмести встрани.