Нил Шустерман - Бурята

— Браво, запомнил си прочетеното. Планирали са защита срещу Форум, който падне в плен на злото. Само дето този план се е изгубил с времето. Надеждата ми е да не се е изгубил окончателно, а да е забутан някъде.

— Мислите ли, че можете да го откриете?

— Може би, а може би не, но май знам къде трябва да търся.

Роуан поразсъждава за кратко и стигна до предположение къде Фарадей се канеше да започне диренето си.

— Ендура?

Роуан знаеше много малко за Града на издръжливото сърце, по-известен като Ендура. Представляваше плаващ метрополис по средата на Атлантическия океан. Беше седалище на властта, където седмината Върховни Косачи от Световния съвет на Косачите управляваха регионалните общности на Косачите в света. Когато Роуан бе стажант, този орган се намираше твърде високо над него, за да го интригува. Но сега, в ролята си на Косач Луцифер, осъзнаваше, че той би трябвало да е за него повече от мигаща светлинка на радара му. Действията му нямаше как да не са привлекли вниманието на Върховните Косачи, нищо че те си мълчаха по въпроса.

Но докато Роуан разсъждаваше каква роля би могъл да играе големият плаващ град в общата схема на нещата, Косач Фарадей поклати глава.

— Не Ендура — каза той. — Този град е построен дълго след основаването на Форума на Косачите. Мястото, което аз търся, е далеч по-старо.

При недоумяващата физиономия на Роуан Фарадей се усмихна и поясни:

— Земята на бленуването.

На Роуан му отне момент да регистрира това. От години не бе чувал стихчето.

— Земята на бленуването? Но тя не съществува наистина. Споменава се само в детска песничка.

— Всяка история води началото си от време и място, дори най-простичките и наивни детски приказки имат неочакван зародиш.

Това припомни на Роуан друга фраза от детството му: „Бий камбаната за Роузи“. Години по-късно научи, че била за някаква болест от Епохата на смъртните, наречена черна чума. Фразата бе част от глупаво стихче без контекст, но придобиваше смисъл, когато човек узнаеше за какво се отнася. Деца напяваха за смърт в монотонен припев, навяващ ужас.

Скоропоговорката за Земята на бленуването също не се отличаваше с кой знае какъв смисъл. Доколкото Роуан си спомняше, деца я изричаха, застанали в кръг около едно, избрано да е „то“. И когато скоропоговорката свършеше, детето в центъра трябваше да дръпне някое от останалите. Онова, което успееше да повлече, ставаше новото „то“.

— Няма никакви доказателства, че Земята на бленуването изобщо съществува — отбеляза Роуан.

— И тъкмо затова никога не е открита. Нито дори от култа на тоналистите, които вярват тъй пламенно в нея, както в Големия резонанс.

Споменаването на тоналистите уби всяка надежда у Роуан, че може да приема Фарадей сериозно. Тоналистите, моля ви се. Той самият бе спасил живота на много тоналисти в деня, когато уби Косачите Годар, Чомски и Ранд, но това съвсем не означаваше, че е повярвал в измислените им култови поверия.

— Всичко това е нелепо! — отсече Роуан.

Фарадей се усмихна.

— Колко мъдро от страна на основателите да скрият зрънцето истина в нещо тъй абсурдно. Кой сред здравомислещите би го потърсил там?

Роуан не заспа повече през остатъка от нощта. Всеки звук изглеждаше усилен, дори биенето на собственото му сърце гърмеше оглушително в ушите му. Не страх чувстваше, а тежест. Бремето, с което сам се бе натоварил, за да спаси Косачите. А сега бе дошла и новината, че Цитра може да е в опасност.

Въпреки онова, което средмериканските Косачи можеха да си мислят, Роуан обичаше идеята за Косачите. Самият принцип най-мъдрите и състрадателни от всички човешки същества да извършват приключването на живот за балансиране на безсмъртието, беше една съвършена идея в съвършен свят. Косач Фарадей му бе показал какъв трябва действително да бъде Косачът и съществуваха много, много Косачи, дори такива, които бяха високомерни и арогантни, все още поддържащи най-висшите ценности. Ала лишени от тези ценности, Косачите биха били ужасно явление. Роуан бе проявил наивността да повярва, че може да предотврати това. Но Косач Фарадей бе по-наясно. Ала пък това бе пътят, който Роуан бе избрал за себе си, и да го изостави сега, би означавало да признае провала си. Не беше готов да го стори. Дори да не бе в състояние сам да спре падението на Косачите, поне можеше да отстранява рака, където го срещнеше.

Само че се чувстваше толкова сам. За миг присъствието на Косач Фарадей му върна усещането за другарска близост, но то само още по-остро открои изолацията му. Ами Цитра? Къде беше тя сега? Съществуването ѝ бе застрашено, а как можеше той да помогне? Все трябва да имаше начин.