Нил Шустерман - Бурята

Грейсън не можеше да си представи себе си сред подобни хора. Никога нищо не беше откраднал. Имало бе хлапета в училището му, които си бяха играли на неприемливи, но без да се стига до нещо сериозно и просто го бяха надраснали с възрастта.

Грейсън бе инжектиран с доза от новия си живот още преди да се е прибрал у дома. Колата за обществен транспорт, на която се качи, му изчете закона срещу бунтове, преди да потегли от Облачната академия.

— Моля, бъдете наясно — каза му, — че всеки опит за вандализъм ще доведе до незабавно прекратяване на това пътуване и изхвърляне на пътя.

Грейсън си представи как седалката го изстрелва нагоре към небето. Би се засмял на тази мисъл, ако малка част от него не вярваше, че наистина е възможно да се случи.

— Не се тревожи — успокои той колата. — Днес вече бях изхвърлен веднъж и това ми стига.

— Добре тогава — отвърна колата. — Просто ми кажете дестинацията и се въздържайте от неприлични изрази, ако обичате.

По път за вкъщи той спря пред супермаркета, сетил се, че хладилникът вкъщи е празен от цели два месеца. Служителката на касата го поглеждаше подозрително, сякаш можеше да тикне в джоба си неплатено пакетче дъвки. Дори хората на опашката май бяха някак хладни към него. Аурата на предубеждението се долавяше осезаемо. „Защо някой би избрал да е такъв по своя воля?“ — почуди се той. И все пак имаше такива, които го правеха. Един негов братовчед бе неприемлив по свой избор.

— Действа ти освобождаващо да не те е грижа за никого и за нищо — беше споделил той с него. Истинска ирония, тъй като имаше хирургически имплантирани в китките си железни вериги — много модна напоследък сред неприемливите телесна модификация. Та ето колко свободни бяха.

И не само непознатите бяха започнали да се държат различно спрямо него.

Щом се прибра у дома и разопакова малкото вещи, които бе взел със себе си в академията, седна и написа съобщения до неколцина приятели, за да ги уведоми, че се е прибрал и нещата не са се развили според очакванията му. Грейсън не беше от типа хора, които създават близки приятелства. Нямаше човек, пред когото да е разголвал душата си и да е споделял най-съкровените си и уязвими места. Имаше си Бурята за това. Тоест, сега нямаше никого. Приятелите му в най-добрия случай бяха служили за разпускане.

Не получи отговор от никого и се удиви колко лесно може да бъде излющено лустрото на другарството. Накрая позвъни на някои от тях. Повечето го препратиха директно на гласова поща. Онези, които вдигнаха, очевидно го бяха направили случайно, без да си дадат сметка, че тъкмо той им се обажда. Екраните им показваха, че вече е белязан като неприемлив, и те любезно побързаха да приключат разговора. Макар никой да не стигна чак дотам, че да го блокира, той се съмняваше, че отново щяха да приемат комуникация с него под каквато и да било форма. Поне не и докато обозначението „неприемлив“ не бъдеше премахнато от профила му.

Получи обаче съобщения от напълно непознати.

„Мой човек — пишеше му едно момиче, — добре дошъл в бандата! Хайде да се напием и да строшим нещо.“ На снимката беше с обръсната глава и пенис, татуиран на бузата.

Грейсън изключи компютъра си и го запрати към стената.

— Ето на, строших нещо — изрече той към празната стая. В този перфектен свят може и да имаше място за всички, ала мястото на Грейсън не беше в същата вселена като на момичето с татуирания пенис.

Вдигна компютъра си, който наистина се беше пукнал, но още функционираше. Без съмнение, щеше да му бъде пратен нов с дрон — освен ако не подменяха автоматично счупената техника на неприемливите.

Отново влезе онлайн, изтри всички входящи съобщения, защото бяха все приветствия от неприемливи, и в състоянието си на душевен смут написа съобщение до Бурята.

„Как можа да ми причиниш това?“

Отговорът се получи незабавно. Гласеше: „ДОСТЪПЪТ ДО КОРТЕКСА НА СЪЗНАНИЕТО НА БУРЯТА ОТКАЗАН“.

Тъкмо си мислеше как този ден няма как да стане по-лош, и тогава на прага му цъфнаха Косачите.

Косачи Кюри и Анастасия нямаха резервация в хотел „Луивил Гранд Мерикана“. Просто отидоха на рецепцията и получиха стая. Така ставаха нещата — на Косачите не им бяха нужни резервации, билети или уговорени часове за срещи. В хотел обикновено им се даваше най-добрата налична стая, а дори да нямаше свободни, по вълшебство изникваше някоя. Косач Кюри нямаше интерес към най-доброто. Тя поиска най-скромния им малък апартамент за двама.