Нил Шустерман - Бурята

— Не ти ли се ще сладолед преди тръгването?

Предварително зададената дестинация на колата за обществен транспорт не беше общежитието на Грейсън. Беше административната сграда на Облачната академия. С пристигането си веднага беше въведен в конферентна зала с маса, достатъчно голяма да побере двайсет души, но присъстваха само трима: ректорът на академията, деканът по учебната част — жена, и още един администратор, чието единствено предназначение май бе да го стрелка гневно като раздразнителен доберман. Това беше лоша новина умножена по три.

— Седнете, господин Толивър — каза ректорът, мъж със съвършена черна коса, преднамерено оставена посивяла по слепоочията. Деканът по учебната част почука с писалката си по отворена папка, а доберманът продължи да го стрелка злобно.

Грейсън зае мястото си с лице към тях.

— Давате ли си сметка — подхвана ректорът — какви беди навлякохте на себе си и на академията?

Грейсън не се впусна във възражения. Те само биха проточили тази среща, а той вече искаше тя да приключи.

— Постъпих, както ми диктуваше съвестта, сър.

Деканът изсумтя и това прозвуча оскърбително.

— Или сте много наивен, или извънредно глупав — изджавка доберманът.

Ректорът вдигна длан да укроти жлъчта му.

— След като студент от тази академия съзнателно се забърква с Косачи, та макар и да спаси живота им, това е…

— … нарушение на Разделението между Косачи и държава — довърши Грейсън вместо него. — По-точно на член петнайсети, алинея трета.

— Не се правете на многознайко — предупреди деканът, — това няма да ви помогне.

— Моите уважения, госпожо, но каквото и да кажа, едва ли ще помогне.

Ректорът се наклони към него.

— Интересува ме как сте разбрали, защото на мен ми изглежда, че единственият начин да го знаете, е, ако сте лично замесен, но в някакъв момент сте се уплашили. Тъй че, отговорете ми, господин Толивър, участвахте ли в заговора за покушение над Косачите?

Обвинението свари Грейсън напълно неподготвен. Никога не му бе хрумвало, че може да се превърне в заподозрян.

— Не! — възкликна той. — Никога не бих… Как можахте изобщо да си го помислите…? Не!

После затвори уста, решен да се овладее.

— В такъв случай бъдете любезен да ни кажете как узнахте за експлозивите — подкани доберманът. — И да не сте посмели да лъжете!

Грейсън би могъл да разправи всичко, както си беше, но нещо го спря. Напълно би обезсмислил стореното, ако се опиташе да се оневини. Вярно, имаше неща, които можеха да открият, ако вече не ги знаеха, но не всичко. Така че той внимателно подбра кое от истината да сподели.

— Миналата седмица бях повикан в Интерфейса на властта. Може да проверите досието ми, има писмо по този повод.

Деканът взе таблет, чукна няколко пъти върху него, после погледна другите и кимна.

— Истина е — потвърди.

— По каква причина ще ви викат в Интерфейса на властта? — поиска да узнае ректорът.

Сега бе моментът сръчно да вмъкне убедителна измислица.

— Приятел на баща ми е агент на Облака. Тъй като родителите ми отсъстват от дълго време, искаше да провери как съм и да ми даде някои съвети. Например какви учебни курсове да избера за следващия семестър, при кои преподаватели да се запиша. Просто имаше желание да ми даде едно рамо.

— И предложи да пусне връзки? — подхвърли доберманът.

— Не, просто искаше да ме подкрепи със съветите си и да ме увери, че ще е насреща, когато имам нужда. Чувствах се малко самотен в отсъствието на родителите си и той го знаеше. Просто прояви добрина.

— Това все още не обяснява…

— Ще стигна и дотам. След като излязох от офиса му, минах покрай група агенти, излизащи от брифинг. Не чух всичко, но споменаха слухове за заговор срещу Косач Кюри. Това привлече вниманието ми, защото тя е от най-прочутите Косачи. Казаха колко жалко било, че трябва да игнорират този риск, и дори не могат да я предупредят, защото би било нарушение. И си помислих…

— Помисли си, че може да се превърнеш в герой — отсече ректорът.

— Да, сър.

Тримата се спогледаха. Деканът написа нещо и го показа на другите. Ректорът кимна, а доберманът се намуси и се разшава на стола си, като отправи поглед в друга посока.

— Законите ни съществуват неслучайно, Грейсън — каза деканът.

Той разбра, че е успял, защото те вече не го наричаха „господин Толивър“. Може да не му вярваха напълно, но все пак достатъчно, та да решат, че не си струва повече да си губят времето с този случай.