Нил Шустерман - Бурята

Естествено, Бурята щеше да знае. Тя следеше движението на всяка кола на обществения транспорт и винаги бе наясно кой къде е във всеки един момент. Но също така тя налагаше върху себе си много строги правила относно личните дела на хората. Не би излязла с информация, която нарушава правата на лична дискретност на даден индивид. Странно, самите закони на Бурята позволяваха на Грейсън преспокойно да наруши закона, стига да го направи дискретно.

Ала плановете му претърпяха неочаквана промяна, когато колата му отби встрани от пътя на по-малко от километър преди Къщата с водопада.

— Съжалявам — съобщи му колата с фамилиарния си весел тон. — Колите за обществен транспорт не се допускат на частни пътища без изричното позволение на собственика.

Собственикът, разбира се, беше Форумът на Косачите и той никога не даваше позволение за нищо. Нещо повече, често хората, които го искаха, бяха подлагани на Прибиране.

Така че Грейсън слезе от колата, за да извърви останалия път пеша. Любуваше се на дърветата, преценяваше възрастта им, питаше се колко сред тях са били тук още през Епохата на смъртните. Чист късмет бе, че случайно погледна надолу и зърна жицата на пътя си.

Видя експлозивите, секунди преди да чуе приближаващата кола, и знаеше, че има само един начин да я спре. Не мислеше, просто се хвърли към действие, защото и най-малкото колебание щеше да доведе до трайна смърт за всички им. Затова се хвърли на пътя и се предаде във властта на доказания във времето физически закон за тела в движение.

Временната смърт му донесе усещане, като че се е изпуснал в гащите (което може и действително да бе направил) и потъва в гигантски бонбон от карамел, тъй гъст, че не можеше да диша. После карамелът отстъпи пред нещо като тунел, наподобяващ змия, налапала собствената си опашка, и накрая отвори очи под меката светлина в съживителния център.

Първото му чувство бе на облекчение, защото, след като бе съживен, това означаваше, че експлозията не се е състояла. Ако беше, нищо не би останало от него за съживяване. Присъствието му тук означаваше, че е успял. Бе спасил живота на Косач Кюри и Косач Анастасия!

Следващата му емоция бе лека тъга… защото в стаята при него нямаше никого. Когато някой изпаднеше във временна смърт, близките му бяха моментално уведомявани. Обичайно бе някой да присъства при събуждането, за да приветства съживения с добре дошъл обратно в света.

Но при Грейсън не бе дошъл никой. На екрана до леглото му имаше шеговита поздравителна картичка от сестрите му — на нея бе изобразен объркан фокусник, гледащ към мъртвото тяло на асистентката си, която току-що бе разрязал наполовина. „Поздравления за първата ти кончина“ гласеше надписът.

И толкова. Нищо от родителите му. Не би трябвало да е изненадан. Те бяха твърде привикнали Бурята да поема тяхната роля, само дето и Бурята сега беше безмълвна. Това го тревожеше повече от всичко друго.

Влезе медицинска сестра.

— Я виж ти, кой се е събудил!

— Колко време отне? — попита той с искрено любопитство.

— Няма и ден — отвърна му тя. — Предвид всичко, беше доста лесно съживяване. И след като ти е първо, безплатно е!

Грейсън прочисти гърло. Чувстваше се не по-зле, отколкото след кратка дневна дрямка — малко кисел и нервен, но дотам се изчерпваха усещанията му.

— Имах ли някакви посетители?

Сестрата нацупи устни.

— Съжалявам, драги.

После сведе поглед надолу. Беше простичък жест, но Грейсън ясно разчете, че тя премълчава нещо.

— Е… какво следва сега? Тръгвам ли си?

— Веднага щом си готов, сме инструктирани да те качим в кола на обществения транспорт, която ще те върне обратно в Облачната академия.

И отново този ѝ опит да избегне очите му. Вместо да шикалкави, Грейсън реши да действа директно.

— Има нещо не наред, нали?

Сестрата се зае да сгъва наново вече сгънати хавлиени кърпи.

— Задачата ни е да те съживим, не да коментираме какво си направил, че да изпаднеш във временна смърт.

— Направих това, че спасих живота на двама души.

— Не съм била там, не съм видяла, нищо не знам. Ясно ми е единствено, че поради това си белязан като неприемлив.

Грейсън не беше сигурен, че я е чул правилно.

— Неприемлив? Аз?

Тя отново се върна към веселото си усмихнато държание.

— Не е краят на света. Сигурна съм, че за нула време ще изчистиш репутацията си… ако това искаш.

После плесна с ръце, сякаш да се отърве от всякаква съпричастност със ситуацията, и каза: