Нил Шустерман - Бурята

Но да замаже думите си по този начин се оказа още по-лошо.

— О, колко мило — изрече майка ѝ студено, от което си пролича, че не намираше нищо мило в това.

Тя не просто не харесваше Косач Кюри, изпитваше ревност спрямо нея. Косач Кюри бе изместила Джени Теранова от живота на Цитра и и двете го знаеха.

Храната бе сервирана. Баща ѝ наряза пуйката и макар Цитра да бе наясно, че би се справила далеч по-умело, не предложи да го замести.

Яденето бе твърде много. Масата бе обещание за изостанала храна, която щеше да трае, докато „пуйка“ се превърнеше в мръсна дума. Цитра винаги се бе хранила бързо, но Косач Кюри настояваше да забавя темпото и да тренира рецепторите си за вкус, така че сега като Косач Анастасия ядеше бавно. Питаше се дали родителите ѝ забелязваха тези дребни промени у нея.

Цитра се бе надявала вечерята да мине без инциденти, но някъде към средата майка ѝ реши да създаде такъв.

— Чувам, че онова момче, с което стажувахте заедно, изчезнало — подхвърли тя.

Цитра загреба пълна лъжица от нещо мораво на цвят, което имаше вкус на картофено пюре, генетично кръстосано с плод от кактус. Не ѝ бе приятно как родителите ѝ от самото начало наричаха Роуан „онова момче“.

— Разбрах, че бил превъртял — намеси се и Бен с пълна с храна уста. — И тъй като бил почти Косач, Бурята нямала право да го вкара в пътя.

— Бен! — смъмри го баща им. — Без такива теми на вечеря.

И макар да се бе вторачил в Бен, Цитра разбра, че насочва думите си към майка им.

— Е, радвам се, че вече не си свързана с него — додаде майка ѝ. А след като Цитра не отговори нищо, реши да упорства. — Знам, че двамата бяхте близки по време на стажа ви.

— Не сме били близки — възрази Цитра. — Никакви не бяхме помежду си.

Родителите ѝ не биха могли да имат представа колко я заболя от това признание. Как биха могли двамата с Роуан да имат някакви отношения, когато насила бяха превърнати в смъртни противници? Дори сега, когато той бе преследван, а тя — обременена с тежките отговорности на Косач, как можеше да има нещо между тях освен онзи необятен мрачен копнеж?

— Ако си знаеш интереса, Цитра, ще се дистанцираш от онова момче — не млъкваше майка ѝ. — Забрави, че изобщо си го познавала, иначе ще дойде време да съжаляваш.

Баща ѝ въздъхна, отказал се да променя темата.

— Майка ти е права, мила. Неслучайно предпочетоха теб пред него…

Цитра остави ножа да падне върху масата. Не защото се боеше, че може да го използва, а защото Косач Кюри я бе учила никога да не държи оръжие, когато изпитва гняв — та макар и оръжието да бе нож за хранене. Тя се постара внимателно да подбере думите си, но може би не прояви достатъчно такт.

— Аз съм Косач — изрече с желязна суровост. — Може да съм ваша дъщеря, но ще проявявате към мен респекта, който постът ми заслужава.

В очите на Бен се появи същата покруса, както в нощта, когато бе принудена да прониже сърцето му с нож.

— И какво, вече всички ли трябва да те наричаме Косач Анастасия? — попита я.

— Разбира се, че не — отвърна му тя.

— Не… само „Ваша чест“ — тросна се майка ѝ.

И в този момент в паметта ѝ изплува нещо, казано преди време от Косач Фарадей: „Семейството първо пада жертва на професията на Косача“.

Оттам нататък вечерята протече в пълно мълчание. Щом масата бе разтребена и чиниите поставени в миялната, Цитра промълви:

— Май трябва да си тръгвам вече.

Родителите ѝ не направиха опит да я разубедят.

И за тях присъствието ѝ бе също тъй неловко, колкото за нея самата. Майка ѝ вече не изглеждаше озлобена, а по-скоро затворена в себе си. В очите ѝ имаше сълзи, които тя се помъчи да скрие, като силно прегърна Цитра, та да не ги забележи, но момичето ги видя все пак.

— Ела пак скоро, мила — каза майка ѝ. — Това все още е твоят дом.

— Ще се науча да шофирам, все едно колко пъти това ще ме убие.

Още на другата сутрин след Деня на благодарността — и днес тя вече бе Анастасия — бе по-решена от всякога да хване кормилото на собствената си съдба. Неловкото посещение при семейството ѝ я накара да си припомни, че трябва да създаде дистанция между онази, която бе преди, и тази, която бе станала сега. Ученичката, возеща се в коли на обществения транспорт, трябваше да остане в миналото, за да бъде Анастасия достойна за сегашната си позиция.

— Ти ще ни откараш за днешните Прибирания — каза ѝ Мария.

— Мога да го направя — каза тя на Косач Кюри, макар далеч да не се чувстваше така уверена, както звучеше. При последния урок бе вкарала колата в канавка.