Нил Шустерман - Бурята

Роуан закрачи из стаята, защото му се прииска да удари Тайгър поради пълното му неведение, но знаеше, че Тайгър няма вина за нищо. Той бе само вестителят. Останалите от семейството му имаха имунитет — но той щеше да трае само година. Който бе извършил Прибирането на баща му, можеше да иде за майка му, за братята и сестрите му — по един годишно, докато цялото му семейство изчезнеше. Това бе цената да си Косач Луцифер.

— Аз съм виновен. Направили са го заради мен!

— Роуан, чуваш ли се? Не всичко опира до теб! С каквото и да си ядосал Форума на Косачите, не биха погнали семейството ти заради теб. Косачите не са такива. Не ги гони жажда за мъст. Те са просветени.

Какъв смисъл имаше да спори? Тайгър не би разбрал, а може би и не трябваше да разбира. Нека си живее хиляди години занапред като парти гост, без да има представа колко дребнави, колко отмъстителни, колко по човешки несъвършени можеха да бъдат Косачите.

Роуан знаеше, че не бива да остава тук. Дори Тайгър да не беше проследен от Форума, в крайна сметка щяха да узнаят къде е ходил. Не би се учудил, ако вече идеше екип, който да го умъртви.

Двамата с Тайгър се сбогуваха и Роуан отпрати стария си приятел по най-бързия начин. Миг след като Тайгър си отиде, Роуан също напусна жилището, като взе единствено раницата, натъпкана с оръжия, и черната си роба.

Тайгър Салазар се издигаше в социално отношение.

След като цял живот бе пилял време и бе заемал пространство, сега го вършеше професионално и му се плащаше за това. Не можеше да мечтае за по-добър живот, а след като вече се движеше в обществото на Косачи, надяваше се някой от тях да го забележи. Представяше си как му се поднася пръстен и получава година имунитет. Не му бе и хрумвало обаче, че един от тях ще му предложи постоянна работа, при това Косач от друг регион.

— Вие ни забавлявахте на едно парти миналата година — каза жената по телефона. — Харесахме стила ви.

Предложи му двойно повече пари, отколкото печелеше, даде му адрес и посочи дата и час, когато да се яви там.

Още със слизането си от влака усети, че вече не е в Средмерика. В региона на Тексас официалният език бе английски от Епохата на смъртните с музикален акцент. Беше достатъчно близък до средмериканския, та Тайгър да го разбира, но напъването изтощаваше мозъка му. Беше като да слушаш Шекспир.

Всички се обличаха малко по-различно и имаха небрежна поклащаща се походка, която той реши, че може да усвои. Питаше се колко ли ще се задържи тук. Ако беше по-дълго, току-виж си купил колата, която родителите му отказваха да му подарят, и вече нямаше да се налага да се тътри навсякъде с коли на обществения транспорт.

Срещата бе в град на име Сан Антонио, а адресът се оказа пентхаус във висока сграда с изглед към реката. Той предположи, че партито вече може да тече. Неспирен купон. Нямаше как да е по-далеч от истината. Бе посрещнат на вратата не от прислужник, а от Косач — тъмнокоса жена с лек намек за паназиатски произход във външността, която му изглеждаше позната.

— Тайгър Салазар, предполагам.

— Правилно предполагате.

Той влезе вътре. Интериорът бе пищен и според очакванията му. Онова, което не очакваше, бе пълното отсъствие на други гости, но както веднъж бе казал на Роуан, той се движеше по течението. Справяше се с каквото дойдеше.