Джек Чалкер - Цербер - Вълк в кошарата

Може би обяснението се криеше във факта, че неговите двойници попаднаха там завинаги. Никакво връщане, освобождаване от излишната памет и спокойно очакване на следващата задача. Никакво потапяне за пореден път в най-големия лукс, който можеше да предложи Конфедерацията. Последна мисия. И оттук нататък — работа само за себе си.

Откакто се помнеше, бе му внушавано винаги да мисли за общността. За благото на възможно повече хора. За опазването на цивилизацията от вътрешни заплахи. Набиваха му в главата, че щом животът на мнозинството се подобрява, не е толкова страшно, ако се наложи някои да умрат, пък били те и невинни, пък било и… населението на цяла планета.

Но дали все още вярваше в това?

Изкуствени светове… Не раждаха ли те и изкуствени хора? Прав ли беше Думония? Дали пришълците се оказаха толкова опасни, защото ние сме се превърнали в нещо безжизнено?

Все пак в цивилизованите светове хората бяха щастливи. Нямаше бедност, рядко се срещаха болести, никой не гладуваше и не страдаше, както е било хилядолетия наред в човешката история. Дори границата разчиташе на твърде развити технологии, затова животът там не беше тъй окаян, както в някогашните новооткрити територии на Земята. Агентът бе израснал с тази култура, познаваше историята й и вярваше в нея. Наистина беше по-добра от всичко друго досега. И тъкмо в това се криеше семето на съмнението. Не беше въплъщение на злото, а общество, където хората са щастливи, здрави, приспособени…

Той се поободри малко. Думония явно грешеше в убеждението си, че искриците на величието са угаснали безвъзвратно. Не, те просто тлеят, докато отново станат необходими! И Диамантът на Уордън беше нагледно доказателство.

Силата и надеждата на човечеството се таяха именно тук. Във факта, че при поредното изпитание се събужда способността за промяна, за съпротива срещу предизвикателството. Може да беше заспала, но не и изчезнала.

Колкото и да го утешаваше тази мисъл, нещо не му достигаше. За общността беше добре, но не за отделния човек. Особено когато живее в пет тела едновременно.

Два пъти вече бе проследил срещите си с опасността. И два пъти видя как се променя неузнаваемо, отхвърляйки дълга и идеалите си. Погази представата за самия себе си като непоклатима скала, заклет самотник, който използва другите, но не се нуждае от тях. Тези особености също са били задрямали в него до мига, когато… поводът се е скъсал. Поводът, вързал го за Конфедерацията, за нейната власт, принципи и стремежи.

Най-силно се терзаеше от това, че самият той още е свързан с този повод. Дори идеята му се струваше ужасна — предателство към всичко, в което вярваше. Но нямаше как да избяга от истината. Онези долу си въобразяваха, че са затворници, а той е свободен. Каква заблуда! Завиждаше им не по-малко, отколкото те на него.

Не биваше да забравя за задачата.

— Какви са изводите ти?

— Сравнението с Лилит дава много интересни резултати — отговори компютърът. — Общото е на напълно ирационална основа.

— Забелязах — кимна мъжът.

— Налага се да засилим патрулирането в цялата система на Уордън, защото явно има точки, където се осъществяват контактите между хора и пришълци.

— Не е зле да затегнем сигурността и в курортите по цивилизованите светове. Най-често оттам отвличат жертвите си, иначе няма как да се справят с неизбежното им отсъствие за поне десетина дни.

— Това ще помогне само донякъде — възрази машината. — По-полезно ще бъде да научим кой точно ги подбира. Засега не успявам да си изясня цялостния замисъл, просто защото не сме разкрили достатъчно внедрени роботи и не знаем къде те търсят нашите слабости. Все пак вече се налага изводът, че пришълците действат много изкусно.

— Това го разбрахме от самото начало. По дяволите, кому би хрумнало, че ще наемат най-закоравелите престъпници, за да свършат цялата предварителна работа?

— Опасявам се, че не само предварителната… Нека се спрем на няколко твърдения, които според мен произтичат логически от фактите. Разбира се, без да забравяме, че срещу нас са същества със съвсем чуждо съзнание, а и не познаваме еволюцията им. Може би човешката логика е неприложима към тях.

— Слушам те.

— Допускахме, че те са или значително по-малко като индивиди в сравнение с хората, или смятат за неприемлив броят на собствените им жертви при пряка атака срещу Конфедерацията.

— Може би грешим — напомни наблюдателят. — Щом умеят да правят свръхроботи, защо и в сраженията да не участват други вместо тях?