Джек Чалкер - Цербер - Вълк в кошарата

— Куин, Дилън, обяснете ми. За мен ли говорите?

— Достатъчно — уморено изрече Лару. — Върви в домакинската служба, на третия етаж е.

Внезапно поведението на Санда изцяло се промени. Тя сякаш забрави и нас, и недоумението си, поклони се на Лару и каза:

— Както желаете, господарю.

Веднага излезе, докато ние я гледахме с изумление.

— Как действа това? — успях да попитам. — Какво съдържа програмата, която трябва да обезсилим?

— Не знаете ли? Общо взето, свежда се до любов, обожание, преклонение пред оня, който каже активиращия код. Роботът се стреми да изпълнява желанията на този човек или на посочените от него. Нещо като нерушима емоционална обвързаност. Всички те ме обичат, и то напълно искрено.

— Нима ги активирате вие? Собственоръчно?

— О, не. Но ако ролята изпълни някой от личните ми роботи, е все същото. Да ви призная, малко сложничко става понякога. Помагам си с компютър, за да помня кой кого обожава.

— Явно процесът не може да се повлияе от запис — въздъхнах облекчено и се обърнах към Дилън. — Не се тревожи за Санда. От нея нищо не липсва. Само че сега е хлътнала по друг.

Лару недоволно врътна глава.

— Каквото ни беше по силите, направихме го. Мертън ме уверява, че за нея и нашите компютри програмният език си остава пълна безсмислица. Не виждала причина записът да не свърши същата работа, обаче нищо не излиза от опитите ни. Използвахме не само Санда, а още трима, като променяхме различни фактори. Тъжно ми е да го призная, но все още имам нужда от вас.

„Пак аз съм на ход. Благодаря ти, спасителю наш — доктор Думония, или който ще да си.“

— Готов ли сте вече сам да се подложите на процеса? — попита Дилън.

Момичето кимна.

— Предварителните процедури ще отнемат половин час. Нека предупредя и двама ви — всяка засечка, дори да се дължи на грешка в машините, ще означава мигновената ви гибел. Моите роботи ще ви разкъсат на мръвки. Бавничко.

— Няма да ви мамим — уверих диктатора. — Спомнете си, че и ние имаме какво да спечелим. Двамата сме единствените, които не бива да се превръщат в роботи. Значи, като му дойде времето, ще разчитаме на вас за нови тела.

— Дано говорите сериозно.

В гласа на пубертетчето прозвуча същата недвусмислена заплаха, която вече познавах.

Чакахме нетърпеливо.

Поредната изненада — Лару си бе избрал съвсем обикновено тяло. Мъж с всички признаци на стандартен тип от цивилизованите светове, който би се загубил неразличимо в тълпата.

— Разумно! — прошепнах на Дилън. — Защо му е да привлича вниманието?

— Не изглежда зле — заяви тя, след като го огледа критично. — Даже малко прилича на тебе.

— Страшно съм ти благодарен за сравнението…

Скоро и момичето бе вкарано на количка в съседната зала. Не губихме повече време, а се настанихме отново под шлемовете, напрегнахме се и прехвърлихме неизвестните ни команди в избраното от Лару тяло. То също веднага бе пренесено в другото помещение.

Запълвах си времето с разглеждане на лабораторията, като задавах ненужни и безсмислени въпроси на Мертън. Нещо ме човъркаше. Владетелят отстъпи прекалено лесно. Имаше някакъв полъх на гнило. Доста се измъчих, докато стигна до обяснението, но побързах да смотолевя към Дилън:

— Пак хитрее. Не му се връзвай.

Тя смръщи вежди и заговори толкова тихо, че едва я чувах:

— Как разбра?

— Онова снощи беше камера, сигурен съм. Сега е мощен лазер. И ей там също.

— Не бяха ли лазери и вчера?

— Не. Иначе щяха да ги използват в препичането на красавеца.

— Значи Лару си е сменил тялото през нощта.

— Ъхъ. Досетливо копеле. Не се издавай, просто запази спокойствие. В ръчичките ни е.

Той беше на ход, а ние не биваше да правим нищо.

След около час върнаха новото тяло в лабораторията и го събудиха по същия начин. Поне този път си запушихме ушите преди оглушителния звън на гонга. Мъжът скочи от количката и се огледа смаян.

— Не очаквах това!

Мертън веднага застана пред него.

— Активиращ код АЖ 360.

Той постоя, засмя се и завъртя глава.

— Не става. Усещам само лек гъдел, когато го казваш, все едно нещо иска да се измъкне на свобода, но е оковано. — Шумно въздъхна. — Сега разбирам напълно Самаш. — Погледна Мертън. — Нямаш си представа какво е да… О, забравих. Познато ти е, разбира се. Това е… невероятно! — Обърна се към нас — Да, кодовете ви действат. Но каква мощ само! За мен е напрежение да забавям мисловните си процеси и да говоря с вас. Всяка клетка в тялото ми живее ! И мисли! И ми се подчинява! Силата във всяка една от тях е смайваща. Дори аз не знаех истински досега колко приспособими и гъвкави са тези тела. И няма никаква болка! Човек изпитва нещо неприятно още от мига на раждането си. Живеем с болката всеки миг. Почти се плаша от подобна липса на страдание!