Джек Чалкер - Цербер - Вълк в кошарата

— Питам се обаче — подхванах внимателно, — щом онези пришълци са толкова прозорливи, как са допуснали такава дупка в програмите на роботите?

Този въпрос наистина не ми даваше мира.

Мъжът сви рамене.

— Не мога да си го обясня. Това тревожеше и мен. Но не и сега. Вече нищо — добави той мрачно — не може да ми вдъхне страх. Нищо и никой. — Отново се вторачи в нас. — Сега искам отговор! Кажете ми поне една причина да ви оставя живи дори още минута!

Дилън ме погледна неуверено. Почти прочетох мислите й: „Сигурен ли си все пак , че този не е Лару?“

— Имай ми доверие — прошепнах й и заговорих на фалшивия Владетел. — Нужна ви е застраховка. — Надявах се да не се досети за смисъла в погледа на Дилън и моите думи. — Спомнете си Самаш. И робота, когото разкриха в Командването на военните системи. Да, не е лесно да ги унищожиш. Превъзхождат хората? Несъмнено. Но безсмъртни ли са? Не. А аз дори си мисля, че знам как пришълците са се обезопасили срещу провал.

И Мертън, и „Лару“ ме изгледаха пронизващо.

— Продължавай — заповяда той.

— Капанът е във все същите тела. В роботите. Ще се износят някога. Задължително, независимо колко са могъщи. Какво пречи някоя частичка от програмите, които не посмяхме да пипнем, изведнъж да прекрати всички жизнени функции след предварително заложен срок?

Мъжът нервно се озърна към Мертън.

— Възможно ли е?

— Да, но пречката не е непреодолима. Нали затова снех копия от съзнанието ви, както постъпихме и с другите най-важни хора. Стига да ги обновяваме редовно, както правят в Сигурността на Конфедерацията, можете да умирате непрекъснато и да възкръсвате всеки път.

Това задоволи и него… и мен. Веднага се обадих:

— Ако позволите, искам да изтъкна, че нямате ли под ръка някой, който да обезсили програмите за подчинение в следващия робот, ще бъдете принуден пак да използвате човешко тяло.

— Никога! — сопна ми се той. — Бил ли си веднъж в това тяло, никога няма да се примириш с предишното. Нито за миг дори! — Веднага осъзна какво следва от думите му. — Добре де, прав си. Но двамата оставате на острова като постоянни мои гости. Завинаги, колкото и тела да смените. Нали искахте да не ви отнемат децата, да си ги отглеждате сами? Ще го правите тук, сред разкош.

— В разкошен затвор — уточни Дилън.

— Наричайте го както желаете. Поне е тапициран с кадифе, позлатен… Нищо няма да ви липсва. Това е най-доброто, което заслужавате. Всички знаем, че Конфедерацията скоро ще се досети за двойната ви игра. И ще искат да стигнат до вас на всяка цена, за да изтрият информацията. Вероятно е съвсем лесно, само с една ключова фраза. Затова мога да ви позволя контакти единствено с моите подчинени.

— А ако просто смачкат целия остров? — натъртено запита Дилън.

— Няма — убедено отвърна мъжът. — Ще чакат, докато се уверят напълно, че сте ги измамили. През това време ще им пробутаме подходящи трупове заедно с достоверна история. И ще им покажем недвусмислено, че се отказваме от проекта „Феникс“. Наглед всичко ще се върне към предишния живот тук. Ще повярват!

Въздъхнах и поклатих глава.

— Всъщност имаме ли избор?

— Нямате — доволно каза той.

В същия миг забелязах, че „Лару“ е останал сам насред залата. Лазерите го прободоха от всички страни и след изумително дълга съпротива роботът се стопи. Неволно погледнах и към кафеникавото петно, останало от Самаш въпреки всички усилия на домакинската служба. Успешен ход за мен. И правилна догадка.

Дилън изохка в ухото ми:

— Позна! — Поколеба се, но все пак попита: — А как ще различим истинския?

— Няма нужда да се мъчим много. Довери ми се.

Последваха още три представления, всяко по-убедително от предишното. И пак настъпваше мигът, когато роботът биваше разрушен. Аз се питах насмешливо дали двойниците щяха да се държат толкова надуто, ако Лару им бе казал какво сполетява техните предшественици.

Но с четвъртия — отново мъж със стандартна за цивилизованите светове външност — беше друго. Усмихна се, щом изчерпахме вече познатия до втръсване разговор и заяви:

— Добре, стига. Край на забавленията. Убедих се.

Обърна ни гръб и махна с ръка да го последваме. Тръгнахме неуверено след него, като се стараехме да не стъпим в някоя от гъстите локви. До самата врата поглеждахме недоверчиво към лазерите. Въпреки страховете ни всички излязохме невредими от лабораторията.

Боген ни чакаше в коридора.

— Всичко ли мина както трябва, господарю?