Джек Чалкер - Цербер - Вълк в кошарата

— Сега какво? — попита представящият се за Лару.

— Нужен ни е робот — отговорих. — Първо ще прехвърлим сигнала, после вие ще напъхате в него нечие съзнание по добрия стар обичай на Цербер.

— Мертън… — подкани той.

Жената отиде до една от кабинките и отвори вратата. Този път роботът вътре не приличаше на труп, беше си съвсем като жив. Само че очите му изглеждаха абсолютно празни. Никой човек не би могъл да наподоби такава липса на каквото и да е изражение.

С Дилън изохкахме в един глас:

— Санда!

Не беше нашето момиче, а съвършена имитация на сегашното й тяло — тоест бившето на моята съпруга.

— Изобщо не съм подценил нашето приятелче — промърморих през зъби. — Що за гнусен номер!

Петимата ни гледаха самодоволно.

— Предположих, че ако сте намислили да се надхитряте с мен, едва ли ще ви е приятно да съсипете близък човек — каза младият мъж.

— Щом се уверите, че всичко е наред, веднага ще я убиете! — гневно избълва жена ми. — Знаете, че не мога да участвам в такова нещо.

Единият от актьорите се подвоуми и аз забелязах как изви очи към останалите. За миг никой от тях не помръдна. И тогава открих нещо любопитно — недораслото момиче съвсем естествено вдигна ръка да се почеше по носа. Мъжът с брадичката се престори, че размишлява съсредоточено, но май просто зяпаше тавана. Накрая каза:

— Не ви насилвам. Така обаче сериозно затруднявате проверката, а сами разбирате, че нищо няма да предприема, без да съм сигурен във вашата информация.

Вдигнах рамене.

— Няма защо да ме гледате сърдито. Не аз настоях това внушение да остане в психиката на съпругата ми.

— Дори и без него не бих направила такова нещо! — отсече Дилън на секундата.

Лару — или актьорът — поумува още малко и въздъхна.

— Излезте и двамата. Почакайте отпред.

— Е, разказах ли ви играта? — ухили се жена ми.

Побутнах я към вратата, за да не прекали. Въпреки маниакалното желание да се сдобие с тяло на робот, Лару може би беше достатъчно смахнат да се откаже от всичко, опитаме ли се да го унижим. Излязохме в коридора.

— Не го притискай — предупредих я веднага. — За него някои неща са по-важни дори от проекта „Феникс“.

Тя мълчаливо стисна ръката ми. Скоро доктор Мертън ни повика да се върнем в лабораторията.

— Добре — веднага каза Лару. — Продължаваме стъпка по стъпка. Първо ще се опитаме да почистим, образно казано, някое тяло, което ви е безразлично. После Мертън ще го провери и ще види можем ли да научим нещо от процеса. Поне това задоволява ли ви?

Озърнахме се. Роботът с външността на Санда бе върнат в кабинката си. Погледнах Дилън и свих рамене. Тя въздъхна.

— Имаме ли избор? Да започваме!

Новият робот стъписваше още с вида си. Невероятен бронзовокож гигант с издути до пръсване мускули. Този си изглеждаше свръхчовек дори без да знаеш какви са скритите му възможности.

И явно беше лишен от съзнание. Наложи се Мертън и техниците да го съпровождат до стола.

— Май нямат почти нищо в главите си, когато ви ги доставят — не се сдържах аз.

— Включи се, изключи се, върви напред, върви назад, стани, седни… Горе-долу това е — обясни изследователката. — Повече не им е нужно, макар че винаги мога да добавя и още основни команди. Човешкото съзнание, което влагаме в тях, е напълно достатъчно.

Седнах до тази твар, а Дилън се настани до мен. Лично за себе си определях момента като най-напечен, защото смятах Лару за въплъщение на абсолютното зло и нито за миг не бих му се доверил.

Шлемовете бяха нагласени на главите ни, усещах прилепването на сензорите.

— Добре — обади се Мертън, — каквото поискахте, подготвихме го. Сега да видим вие какво ще направите.

Отпуснах се, вдишах дълбоко (чух Дилън да прави същото), после се съсредоточих… и с усилие на волята прехвърлих внушената ми информация.

За секунда ми се зави свят и всичко свърши. Толкова бързо, че не можех да повярвам.

— Това беше — промърморих. — Дилън?

— И аз приключих, стига прилошаването ми да е каквото си мисля…

Техниците внимателно вдигнаха шлемовете на гъвкавите им пръти. Аз и съпругата ми станахме и се вторачихме във великана. Имаше все същия вид на пълен идиот.

Лару въпросително погледна Мертън.

— Нещо хванахте ли?

— Да, има запис — увери го тя. — Но не знам съдържанието му.

Внезапно се сетих какво бе станало. Насрещен ход на Владетеля. Та пред мен беше създателката на процеса, благодарение на който се намирах и на Цербер, и на още четири места. Процесът, който не прехвърляше, а записваше и копираше информацията от мозъка! Ако бе извлякла кодовете от нас, вече не бяхме нужни. Проклех се за пропуска и се вкопчих отчаяно в надеждата, че Думония и незнайните експерти от Конфедерацията не са забравили кой е противникът им тук.