Джек Чалкер - Цербер - Вълк в кошарата

Явно разбираше открилите му се възможности, а според изводите на Думония това означаваше, че задължително ще поеме всеки свързан с тях риск. Към подтиците му се прибавяше и скорошното убийство на друг Владетел, от когото явно се бе страхувал… значи не можеше да се съпротивлява дълго на изкушението.

А за мен бе естествено да предъвквам подозрението си, че психиатърът играе твърде голяма роля в решенията ми. Срещахме се заради Дилън и Санда (явно бе се постарал да ме насочат именно към него), още преди да науча за проекта „Феникс“. Чудех се колко ли пъти Думония ми е подсказвал ненатрапчиво какво е най-добре да направя.

Не че беше особено важно в момента. Предстоеше всичко да свърши — благополучно или… трагично за нас. Дори за миг не се съмнявах, че докторът беше се погрижил за себе си при какъвто и да е резултат. Предполагах и още нещо — ако се провалим, някой междузвезден кръстосвач ще се окаже достатъчно наблизо, за да стовари цялата си мощ върху острова на Лару.

С Дилън прекарахме почти цяла седмица в Замъка. Наслаждавахме се на почивката въпреки зоркото наблюдение на скенерите и ченгетата. Тя бе очарована от огромната поляна, от музеите, претъпкани с откраднати ценности. А аз имах удоволствието да й обясня историята на много от тези прекрасни предмети.

Още след пристигането си бяхме отведени при доктор Мертън, която проведе няколко теста, за да се увери в психоблокировката на внушената ни информация. Не блъфирахме и тя веднага го потвърди.

Освен това й съобщихме, без да разбираме какво казваме, сведения за оборудването, с което да проведе препрограмирането. Мертън тутакси схвана всичко и ни увери, че системата ще е готова скоро.

Накрая, без никакво предупреждение, на поляната кацна голяма аерокола. Пак излязоха петима, но съвсем различни от предишния път. Дилън ги оглеждаше любопитно през прозореца. Момче и момиче в пубертета. Корава жена към четирийсетте с къса сивееща коса. Нисък жилав мъж с много мургава кожа. И млад наперен бизнесмен в безукорен костюм, с черна козя брадичка.

— Ама че колекция има Лару! — възкликнах възхитен. — Тези ги виждам за пръв път.

— Дори ходят еднакво — отбеляза Дилън. — И жените — точно като мъжете.

— Да, добри актьори са. Даже май прекалено.

— Е, как ще разпознаем истинския Лару? И можем ли да сме сигурни, че той изобщо е тук?

— Много просто — отвърнах. — Накрая той ще е последният, който още мърда.

Полицаите ни предадоха заповедта и ние веднага се спуснахме долу. Петимата новодошли заедно с Боген и Мертън ни чакаха в лабораторията, където бяха поставени точно пет стола.

— Дори краката си кръстосват еднакво — прошепна жена ми и аз едва сдържах кикота си.

Този път самоувереният мъж с брадичката говореше от името на всички.

— Ето го пак и Куин Жанг. Нямах намерение срещата ни да се повтори, но се оказа неизбежно.

— Ще се постарая да не бъдете недоволен.

— Дано! — изръмжа той. — Не понасям хора, които стават незаменими. Би трябвало да разбирате защо.

Кимнах небрежно.

— Винаги можете да сложите край на всичко.

Той се престори, че не ме е чул, и се обърна към Дилън.

— За мен е удоволствие да се запознаем. Надявам се, че сегашното ви състояние е приемливо за вас?

— По-добро не може и да бъде — отвърна тя с предишното си самочувствие.

Почти чух неизречената й мисъл и бях готов да я разцелувам. Беше си казала, че при лов на борки Лару пръв ще напълни гащите.

— Сигурно се досещате, че първо ще направим някои… проверки?

— Щом сте готови, ние сме на линия — заяви Дилън. — Знаем не по-добре от вас какво носим в главите си. — Взря се поред във всеки от петимата. — Е, кой ще е пръв?

— Засега няма да сме ние.

Мъжът в костюма кимна на Боген, който веднага излезе. След малко двама техници вкараха с количка устройството, каквото бяхме описали на Мертън няколко дни по-рано. Личеше, че е сглобено набързо и от части, принадлежали към различни апарати, но щом специалистката разчиташе на него, аз нямах нищо против.

Три удължени чрез дебели и дълги гъвкави прътове шлема, свързани с електронни схеми в неугледна на вид кутия. С помощта на Мертън техниците скачиха чудото с постоянното оборудване на лабораторията. Накрая тя провери всичко и погледна към нас.

— Готово е.

Не можех да се отърся от чувството, че ей сега ще ме екзекутират с ток — толкова нелепо изглеждаше конструкцията. Накратко казано, машината трябваше да даде на мен и Дилън възможност да изпращаме импулси от своите мозъци в трети. Разбира се, един компютър щеше да свърши същата работа, но тогава ние нямаше защо да сме тук. Техниците нагласиха столове под шлемовете.