Джек Чалкер: Цербер: Вълк в кошарата

— Безупречно. Колкото и да ми се струва невероятно, нашите приятели наистина изпълниха обещанието си. Погрижи се добре за тях. Дай им каквото поискат, само не им позволявай да се свържат с никого. Разбра ли ме?

— Ще бъде изпълнено, господарю — почтително отговори главното ченге.

Тръгнахме по коридора и аз запях тихичко, нехайно. Никога не съм разбирал чудноватата песничка, макар въздействието й да ми бе обяснено подробно.

Лару ме изгледа с любопитство.

— Това пък какво е?

— Глупава песничка от детските ми години. Напрежението ми тежеше твърде много напоследък, но вече се чувствам облекчен.

Той поклати глава учудено.

— Хм… Истинска щуротия.

— Ще се видим отново, нали? — невинно попита Дилън.

— О, да. Непременно. Засега нямам намерение да тръгвам заникъде.

— След месец? — подсказах услужливо. — Тогава вече ще можем да обсъдим нашия живот тук.

— Разбира се, защо не. След месец.

Лару и Боген се запътиха нанякъде, а аз и Дилън се качихме до жилищния етаж.

Вече никой не ни следваше по петите. Настанихме се насред поляната, наслаждавахме се на слънцето и топлината. Съблякохме се и легнахме в тревата.

— Наистина ли вече дърпаме конците на Владетеля? — изумено промълви Дилън след малко.

— Не съм сигурен. След месец ще знаем. Ако напусне жив острова, значи е истинският. Ако не… Ще повтаряме същото, докато хванем когото трябва. Все пак мисля, че този е Лару.

Тя се кикотеше.

— След месец. Имаме цял месец! Само двамата тук, където ще угаждат на всеки наш каприз. Каква отмора ще бъде! А после…

— Всичко е наше, скъпа. Целият Цербер е наш. Добрият стар доктор Думония…

Тя ме погледна стъписано.

— Кой?!

— Доктор Ду… о, защо ли пък точно за него се сетих?

Тя тръсна глава.

— Все едно. Вече нямаме нужда от психиатър. Може би… само за да махне принудата да докладваш от главата си.

— Е, надявам се и доктор Мертън да се справи с тъй лесна задача.

Тя се обърна към мен.

— Знаеш ли защо толкова те обичам? Всичко свърши сам! Без никаква помощ отвън! Ти си невероятен!

— Не, Конфедерацията трябваше да се включи в плана…

— Ами! Ти знаеше нещата предварително. Всяка една от твоите смахнати, безумни интриги успя. Само за година от изгнаник стана истинският Владетел на Цербер.

— Ха, значи това прави и теб Владетелка!

Тя полежа лениво и изведнъж каза:

— Чудя се дали ще шокираме особено някого, ако се любим тук?

— Наоколо има само роботи, а вече ги разбрахме колко струват.

Дилън се засмя.

— Ах, колко възмутително… Нали някой ни предложи всеки от нас да има и другия в главата си? Кой беше, между другото?

Поклатих глава.

— Много време мина оттогава. Не помня. И не е важно. Но защо се сети точно за това?

Тя продължаваше да се смее.

— Защото не е нужно. И без това вече съм част от тебе. И ти от мен. Поне знам, че не мога да не мисля за теб.

КРАЙ НА ДОКЛАДА. ДА БЪДЕ ПРЕДАДЕН ЗА ОЦЕНКА. КРАЙ НА ИЗЛЪЧВАНЕТО.

Наблюдателят махна шлема от главата си и изпъшка. Знаеше добре как изглежда в момента — преуморен, изчерпан, дори твърде остарял за годините си.

— Все още не си спокоен — отбеляза компютърът. — Не мога да разбера какво те смущава. Блестяща победа, може би дори решителната за нас. Вече ще имаме свой агент сред Четиримата владетели.

Мъжът не отговори веднага. Компютърът го дразнеше, а не знаеше как да си обясни това. Агентите и придадената към тях апаратура обикновено си подхождаха напълно; преди той дори смяташе, че ужасно си приличат с тази машина. Студени, освободени от чувства, логични — идеалният екип! Чудеше се дали в момента изпитва непоносимост към самия компютър, или просто вижда в него отражение на доскорошното си „аз“… и затуй образът във въображаемото огледало е непоносим? Не беше сигурен, но умът му се вкопчи в думата „доскорошно“. Любопитно. Защо точно нея използва? Толкова ли се бе променил?

„Не съм се променял изобщо!“ Стиснатият до болка юмрук се стовари върху облегалката на креслото. „Те се промениха, а не аз!“

„Но те са ти“, с укор си напомни веднага.

Какво ли правеше задачите им толкова необикновени? Вярно, планетите бяха несравнимо по-чудати от световете на стоманата и пластмасата, с които бе свикнал, но не особено странни в сравнение с някои места по границата. Досега нищо не бе успяло да му повлияе. Какво имаше в този Диамант?