Майкл Крайтон - Еволюцията на Андромеда

Клайн откри, че хроничната болка в краката ѝ почти изчезва при микрогравитация и че немощното ѝ тяло престава да бъде пречка, каквато е на Земята. При постоянна безтегловност тя бе почти толкова физически годна, колкото всеки друг астронавт. Дори повече, тъй като не трябваше да се безпокои за опустошителното въздействие на липсата на гравитация върху мускулите.

И сега, използвайки само ръцете си, се завъртя и се настани пред овалния илюминатор в централната част на купола. Шест трапецовидни стъклени панела се разтваряха като листа на цвете от него – това бе най-големият прозорец, монтиран някога в космоса. Отвъд стъклото земната повърхност се движеше с удивителна бързина. Днес пред погледа ѝ се простираше зеленият килим на джунглата – гъст пейзаж от корони на дървета, разсичан от сияещи реки, които ѝ приличаха на лъкатушещи линии на неврони.

Гледка, която не биваше да е там, и присъствието ѝ говореше за сериозна ситуация, създала се по време на цикъла на дълбокия сън.

На записа от вътрешната камера на МКС се виждаше как Софи Клайн си мърмори нещо невярващо и трескаво рови в окачения над илюминатора компютър. Според физиологичните данни от този час сърдечната ѝ честота се бе ускорила рязко, докато тя се улавяше за двете ръкохватки до илюминатора и доближаваше лице до стъклото. Теренът, който се менеше долу, би бил напълно непознат за някой по-неопитен астронавт.

Също както и при другите двама членове на екипажа тялото на Клайн бе под постоянно проследяване от голям брой безжични физиологични датчици. За разлика от тях обаче наблюдението при нея се простираше по-навътре – на интервал от една секунда то обхващаше и мислите ѝ. В младежка възраст по настояване на Клайн ѝ бяха поставени импланти с кинетичен мозъчно-компютърен интерфейс (КМКИ), за да може да продължава обучението си в колежа с помощта на компютър, докато болестта се разпространява из нервната ѝ система.

МКИ устройството представляваше златна мрежа от хиляди жици, покрити с биосъвместим материал, за да се избегне отхвърлянето на чуждото тяло, потопени в желеподобната повърхност на моторната кора на Клайн. Системата можеше да се надгражда по радио и настоящият ѝ софтуер бе снабден с алгоритъм за проследяване на картата на електрическата активност на невроните в мозъка на реципиента при взаимодействие с околния свят. Уникалната програма свързваше ума на Клайн с компютърните системи на МКС – почти телепатична връзка.

Клайн установи, че станцията на няколко пъти е променяла траекторията си. Подобно събитие би било предизвикано само от пряка опасност и би трябвало да я изплаши. И наистина, външната ѝ реакция, когато забеляза долу този неочакван терен, бе изненада и шок. Ала едно рутинно проследяване на данните от мозъчните ѝ импланти разкриваше, че доминиращото състояние на алфа-вълните ѝ е в пределите между 7 и 13 херца – състояние на невъзбуда и спокойно внимание пред лицето на смъртна опасност.

Дребно противоречие, което щеше да остане незабелязано чак до края.

Клайн извика на връзка Центъра за управление в Хюстън и поиска информация от диспечерите.

В началото отговорът бе само статичен шум.

Доста неща се бяха случили по време на цикъла за сън на астронавтите, започвайки точно в 23:35:10 координирано универсално време, когато по нареждане на генерал Ранд Л. Стърн Командният център на службата за въздушно наблюдение на Щатите бе обявил тревога в Центъра за управление на МКС в Хюстън.

Службата за въздушно наблюдение бе предупредила за възможно сближаване на многобройни отломки до МКС. Подобно предупреждение бе доста често, тъй като командният център имаше за задача да следи за обекти на ниска орбита с диаметър по-голям от няколко сантиметра.

Официално като източник на отломките се сочеше разпаднал се сателит на Националната служба за наблюдение, но операторите в Хюстън бяха осведомени по закрита връзка, че орбиталните отломки са следствие от тайна противосателитна китайска атака срещу руски спътник.

Извадени наяве, подобни атаки подлежаха на незабавно порицание, тъй като водеха до разпръсване на опасен космически боклук в ниска околоземна орбита. Ала за никого не беше тайна, че от 1960 всяка космическа нация експериментира ентусиазирано с противоспътникови оръжия – от обикновени кинетични бойни глави до много по-усъвършенствани носители на кумулативни експлозиви с възможност за многократно използване. Ванти Чала, офицер от Службата за определяне и контрол на височината, бе направила симулация, използвайки данните от въздушното наблюдение, и бе потвърдила високата степен на опасност от сблъсък със станцията. Тъй като се касаеше за обекти с прагов размер, тоест червени, а не жълти, нямаше никакви колебания относно възможната реакция. Тя бе разпоредила незабавна маневра за избягване на отломки (НМИО), въпреки че вследствие от това щяха да бъдат пропуснати няколко наближаващи удобни момента за скачване с пратени от земята снабдителни ракети – пито една, за щастие, не беше с критично значение.