Майкл Крайтон - Еволюцията на Андромеда

– Разбираш ли, аз самият бих тръгнал – говореше руснакът и в гласа му се долови напрежение. – Но съм тук горе вече от шест месеца. Краката ми са като гумени и освен това Хюстън ми няма доверие.

– Откъде взе брадвата? – попита Стоун.

Комаров поклати безгрижно глава.

– Всички руски модули имат малка брадва край вратата. Какъв смисъл да се прекарват безброй кабели отвън, както правят американците? Вместо това при спешни ситуации, когато люкът трябва да се затвори бързо, използваме брадвата.

– Брадвата? За какво?

– За кабела. Прас, прас. И люкът се затваря.

Стоун го изгледа втрещено и въздъхна с облекчение при мисълта, че битката с Клайн се бе състояла в американски модул.

Най-сетне Комаров отвори кутията. Отвътре много внимателно извади втора кутия с размера на ваза за цветя. В горния ѝ край имаше кух бронзов конус, който ѝ придаваше вид на ракета или огромен куршум. Отдолу за златист шплент бе закачен поклащащ се метален пръстен.

– Ето – обяви Комаров. – Проста работа.

Оръжието несъмнено бе демонтирано от спътник преследвач. И очевидно беше нещо, с което никой не би искал да си има работа. Стоун се намръщи.

Руснакът забеляза изражението му и спря.

– Китайците го правят непрестанно. Ние поне сме по-дискретни.

– Как действа? – попита Стоун.

– Прикачваш устройството с този край към лентата – каза Комаров и посочи металния конус. – Дърпаш шплента и след две секунди… бум. Ясно?

Стоун кимна.

– Готов съм. Отвори шлюза.

– А, още нещо, приятелю.

– Да?

– Дали не искаш да си сложиш здрав шлем?

Стоун докосна лицето си с ръкавица и усети, че бузите му пламват. Комаров се разсмя гръмогласно, уловен за ръкохватката, за да не отлети встрани. Руският астронавт постави шлема на Ниди на мястото на повредения и го заключи с няколко обиграни движения.

– Американци, боже мой – въздъхна той и поклати глава. – И си мислите, че ние сме безразсъдните.

След минутка Стоун вече се провираше, прегърнал кумулативния снаряд, през шлюза на "Куест".

Комаров го изпрати с прощално вдигнат палец, затвори люка и включи декомпресионната помпа. Стоун усети познатото потрепване от разхерметизацията. По тялото му полази хлад, после презаредените батерии включиха подгревателите на тялото и крайниците. През последните няколко часа Стоун бе привикнал със скафандъра от тип Z. Но след сблъсъка с Клайн започваше да го усеща като желязна броня, увиснала на изтощените му мускули.

Докато чакаше, заговори в микрофончето на яката.

– Ниди? Какво е положението с пулта за управление?

– Няма… – дойде неясният отговор.

– Няма? Ниди? Какво няма?

– П-проблем – изпъшка Ниди завалено въпреки опитите си да се съсредоточи. – Няма проблем. Всичко съм оправила.

– Колко морфин ти сложиха?

– Колкото се полага. Джеймс, трябва да ти кажа нещо. Още преди исках… не си длъжен да го правиш.

– Ако не го направя, много хора ще умрат. Включително хора, на които държа.

– За това говорех – продължи Ведала. – Не за мен. Не трябва да го правиш за мен. Зная какви са рисковете. Не искам да ме спасяваш.

– Ниди, правя го за теб. Но го правя и за него, разбираш ли?

– Тупа – досети се Ведала.

– Той е самичък долу. "Андромеда" му е отнела семейството. Отнела му е света…

Стоун млъкна и се опита да се овладее.

– Връщам се надолу заради него. Навремето някой го е направил заради мен.

Усети, че по костюма му минават вибрации от отварянето на външния люк. Червената мигаща светлина на стената засия в зелено. Време беше да тръгва.

– Пожелай ми късмет.

Ведала не намери сили да му отвърне.

В тези последни мигове биологичните показатели на Стоун, проследявани от херметически изолирания костюм, показваха почти пълно изтощение. Дишането му бе толкова затруднено, че едва успяваше да разговаря по радиовръзката и на моменти като че ли за кратко губеше съзнание. Движейки се бавно, сякаш беше под вода, той се прокрадваше през опустошената външна територия на Международната космическа станция.

Земята изглеждаше толкова малка и толкова далечна.

На гърба си Стоун носеше обемист товар, състоящ се от парашут и кутията с кумулативния снаряд. Маневрирането бе почти невъзможно. Доста често се налагаше да поспре, за да посъбере сили. При всеки от тези случаи не ставаше ясно дали си почива, или е изгубил напълно съзнание.

След двайсетина минути Стоун спря да се движи.

– Джеймс? – повика го Ведала. – Джеймс, трябва да продължиш. Заразата може да се прехвърли на лентата всеки момент. Трябва да слезеш долу преди нея.