Майкл Крайтон - Еволюцията на Андромеда

Двайсет секунди статичен шум в слушалките.

Най-сетне Стоун отговори, между две тежки въздишки.

– Ниди, приготви повдигача. В момента се пристягам. Имай готовност да разкачиш МКС и да преминеш към отрицателно ускорение веднага след детонацията. Ще пратим остатъка от тази мръсотия в открития космос.

Заради близостта със заразените модули вътрешната температура в МКС се бе покачила с десет градуса. Вентилацията и охлаждането трябваше да работят над пределните си възможности. Отрязана от Центъра за управление вече повече от двайсет и четири часа, станцията бе споходена от безброй проблеми, оставени без наглеждане и корекция.

Хаманака и Комаров бяха успели доста бързо да възстановят радиовръзката с Москва и Хюстън. С помощта на стотици земни учени от двете нации те работеха успешно за отстраняване на множеството дефекти по животоподдържащата система и вътрешния баланс. Наземните математици изчисляваха трескаво маневрените тласъци и процедурите по разкачване, както и точното време за тяхното осъществяване.

Само Ведала бе оставена да следи визуално заразата отвън. И по това, което виждаше, ситуацията не изглеждаше обещаваща.

Потрепващите повлекла поглъщаха модулите "Горски пожар" и "Леонардо", преобразувайки ги постепенно в обща мековата сфера от черно-лилав метал, чиято повърхност присвятваше с малки съзвездия от зеленикави светлинки. Ведала не знаеше със сигурност дали това не е реакция от морфина, но ѝ се стори, че вижда от тази мътновата маса да се подават обезпокоителни очертания. Зловещи метални израстъци, подобни на разкривени крайници. И други, по-сложни плетеници, които ѝ напомняха на електронни схеми.

Еволюцията на "Андромеда" набираше скорост.

Изминаха още двайсет минути преди Стоун да приключи с привързването си и със стабилизирането на експлозивния заряд към платформата. Първо използва металните куки, за да се пристегне към тясната метална решетка на мостчето, която опасваше подемника. След това завърза кутията с експлозива към основата с няколко намотки от руския кабел – изключително здрави медни жици, завършващи с възли в двата края.

Накрая използва една от куките, за да прикачи къс, но здрав ремък за решетъчния под на повдигача. След това прекара втори, доста по-дълъг ремък през халката в долния край на кумулативния снаряд. Накрая подпъхна двата ремъка през карабините на колана си.

Плувнал в пот и почти изпаднал в треска, Стоун приседна на тясната метална площадка. Долу под себе си виждаше плавната извивка на Земята – заплашително далеч от него. Самата лента едва се различаваше като мъждукаща линия. Въпреки това той имаше чувството, че долавя песента ѝ през металната конструкция на подемника.

Доктор Джеймс Стоун даде сигнал с вдигнат палец и каза:

– Готов. Повече от всякога.

– Джеймс – отвърна Ведала и замълча, сякаш за да проточи мига. – Искам да оцелееш. Ясно?

– Ниди, това е просто едно прекалено дълго увеселително влакче. Пускай ме да се повозя.

Ведала неохотно натисна копчето за старт.

Подемникът подскочи, изпращайки вибрации през цялата МКС. След това шиповете на върха на подемния механизъм се завъртяха в обратна посока. Полуразглобената до границата на своите функционални възможности платформа започна да набира скорост надолу. След секунди достигна 7500 мили в час.

Дъното на света на Стоун изчезна.

На борда на МКС слънчевите панели се разтресоха от носещата се надолу по лентата маса. Навсякъде другаде обаче цареше покой, ако се изключеше зловещото бръмчене от предаваните вибрации по дългата двайсет и пет хиляди мили лента.

Стоун се беше вкопчил в тресящата се метална платформа, пъхнал изтръпнали от болка пръсти в решетката. Облещен зад огледалното лицево стъкло на шлема, той гледаше със затаен дъх как Земята под него започва бързо да нараства.

Летеше със 7500 мили в час. Скорост, която щеше да е изумителна на земната повърхност, но беше по-малко от половината от нормалната орбитална скорост на МКС. В условия на микрогравитация и при липса на въздушно триене беше трудно да се усети каквото и да било движение.

На всеки няколко минути Стоун проверяваше как е закрепена металната кутия. Ако не успееше да детонира заряда или той не прекъснеше лентата, тогава какъвто и чуждоземен разум да се спотайваше зад щама "Андромеда", той най-вероятно щеше да унищожи живота на планетата.

Но Стоун непрестанно си спомняше за Тупа, самотен и изоставен в зоната на карантина, и обещанието, което бе дал на момчето. За да се разсее от тези мисли, се зае да преговаря стъпките, които трябваше да осъществи, за да изпълни задачата. Така преминаха следващите два часа.