Майкл Крайтон - Еволюцията на Андромеда

– Как върви там долу? – попита Ведала и гласът ѝ едва се чуваше от бръмченето в шлема на Стоун.

– Страхотни гледки. Състояние? – отговори той.

– Остават ти по-малко от две хиляди мили. Щом доближиш атмосферата на около сто мили, ще те забавим.

– Добре, това е…

Точно в 21:11:20 КУВ подемникът бе застигнат от ужасни вибрации. Източникът им беше някъде отгоре и те запокитиха платформата във всички посоки с ускорение от много g. Неочакваното сътресение изхвърли Стоун от импровизираната седалка. Късият ремък го задържа и той остана да виси от ръба на платформата. На няколко пъти клатушкащата се лента профуча само на сантиметри от обувките му.

Частици прах, откъснати от металната платформа, попаднаха върху лентата отгоре и отдолу и избухнаха в дъжд от искри. Стоун можеше само да се моли спасителният костюм да издържи, докато звездният поток се сипеше между краката му.

Близо три минути платформата се клатеше и люлееше. С увиснали над бездната крака Стоун се люшкаше на ремъка като кукла на конци. После, с последен вик на пълно изтощение, успя да се прехвърли през ръба на мостика и да се притегли нагоре. Трябваха му няколко дълги минути, за да възстанови силите си.

– Какво… какво беше това? – попита той в ефира.

– Заразата се прехвърли на лентата – отговори Ведала. – Слиза към теб, и то бързо.

– Колко бързо? По-бързо ли е от мен?

– Не мога да определя. Почакай да направя изчисления. Остават ти само още десет минути.

Стоун остана да чака, но по разтреперания глас на Ведала долови, че тя крие истината. Гладкото спускане бе заменено от неравномерни сътресения, като кола, преминаваща от асфалтов път към павиран. Стоун предполагаше, че в момента се извършва поредната метаморфоза на материята, от която е изградена лентата, и атомите ѝ се превръщат в новия, създаден от еволюцията на "Андромеда" материал.

Подобен, но не същият.

Стомахът му се преобърна, когато платформата снижи рязко скорост при навлизане в атмосферата. За да избегнат пораженията от триенето с въздуха, трябваше да свалят скоростта до все още убийствените петстотин мили в час. Той погледна нагоре и видя, че лентата се е оцветила в черно.

– Ниди, ще ми стигне ли времето? Кажи ми истината.

– Остават ти само петдесет мили…

– Истината!

– Джеймс, лентата е тънка. Много бързо почернява. До няколко минути ще те застигне. Две, може би три.

Стоун направи бързи изчисления. При скорост от петстотин мили в час щяха да са му нужни шест минути, за да измине финалните петдесет мили. Лесна математична задача с ужасяващ отговор – трябваше да измине петдесет мили за две минути.

– Съжалявам, Джеймс – каза Ведала.

– Трябва да увелича скоростта – прекъсна я Стоун. – Съвсем просто е, Ниди. Петдесет мили за две минути. Три пъти по-бързо.

– Това е мах 2. Ще изгориш при навлизане в атмосферата. Това ще те убие, Джеймс.

– Трябва да опитаме – отвърна Стоун. – Ниди, трябва поне да опитаме.

Ведала долови отчаянието в гласа му.

Всеки друг би направил пауза, би изчакал, докато не стане твърде късно. Въпреки че усещаше бързо отминаващия ефект на морфина, доктор Ниди Ведала разбираше съвсем ясно всяка променлива на това уравнение, включително и собствените си чувства.

Тя натисна копчето и каза:

– Дръж се здраво.

Стоун не можа да отговори – дъхът му буквално секна, когато платформата внезапно ускори надолу с пълната сила на електрическите двигатели.

– Ще ти пратя съобщение по радиото, когато дойде време за детониране – продължи Ведала. – Приготви се. Ще боли.

Не стана ясно дали последните думи са насочени към Джеймс или към нея самата. Всички участници си даваха сметка, че вероятността Стоун да оцелее е почти нулева.

Стоун чуваше и усещаше пронизващите вибрации от триещия се метал в метал като раздиращи костите му писъци. Погледът му подскачаше заедно със сътресенията на платформата.

– Максимално ускорение…

Гласът на Ведала бе погълнат от хаоса на друсането. Стоун усети, че в главата му нахлува кръв и че ускорението го откъсва от платформата. Толкова по-добре, тъй като металната конструкция бе започнала да се нагрява от сблъсъците с молекулите в горния слой на атмосферата. Той се изправи, залитайки.

Приличаше на човек на ръба на безкрая.

– Петдесет секунди – предупреди го Ведала, макар че Стоун вече не можеше да разпознае гласа ѝ. Около него се бе образувала корона от пламъци, като водопад от сипеща се отгоре светлина.