Майкл Крайтон - Еволюцията на Андромеда

През първите няколко секунди Стоун я намираше за красива.

– Бъди внимателен, приятелю – обади се Комаров по радиото. – Ще станеш на въглен. Оттук вече приличаш на огнена топка.

Стоун почувства нови сътресения. Погледна нагоре и видя, че от въртящия се механизъм се откъсват микроскопични частици. Скоростта и триенето бяха твърде високи. При сблъсъка си с лентата невидимите частици избухваха в миниатюрни огнени комети.

– Добре съм, добре съм – каза Стоун. Гласът му едва се различаваше над усиления до рев статичен шум. В този момент се носеше с над хиляда мили в час.

Това щеше да е последното му обаждане по радиото.

Картините от гибелния финал на спускането бяха събирани от телефотосистемите на трите далекобойни бомбардировача Б-150, летящи на предела на тактическите си възможности. На тях се виждаше призрачна гледка – конус от синкави пламъци, който бликаше нагоре по нишка от бяла светлина. Едва различима насред този ад стърчеше самотна човешка фигура, очертана на трепкащата заря на огньовете. Отвъд огнения конус се виждаше само безкрайната чернота на космоса и бяло-синкавата извивка на хоризонта.

Радиото не предаваше звук, така че никой не чу как Стоун извика от болка, когато челото му случайно докосна вътрешната страна на лицевото стъкло. Опарването беше мигновено. Външният слой на предпазния костюм беше обгорял до черно, подметките му вече се топяха.

– Трийсет секунди – обяви гласът в шлема.

Металната решетка под краката на Стоун засия в червено, при всяко подрусване от нея се откъсваха капки втечнен метал. Стиснал зъби, стенейки, Стоун се пресегна и улови ремъка на кръста си. Проследи го с две ръце и напипа златистия шплент в основата на кумулативния снаряд.

За негова изненада шплентът все още си беше на мястото.

Зад затворените си клепачи Стоун виждаше нагорещена до бяло пустиня. Там имаше и жена, лежеше по гръб. Беше тежко ранена. От китките ѝ се стичаше кръв и потъваше в пясъка. Изображението беше от класифицирана черно-бяла снимка, която се бе превърнала в спомен, а сетне и в кошмар.

– Петнайсет секунди – обяви гласът. – Дръж се, Джеймс.

С почерняла от пламъците ръкавица Стоун откачи куката на късия ремък. Оставаше му само вторият, закачен за златистия шплент. В кръговете на ядрените стратези този метод на взривяване бе известен като "смъртноопасен". В противовес на "безопасния" метод експлозивът неизбежно щеше да бъде детониран, ако нямаше човешки оператор, който да му попречи.

– Не си отивай…

Затворил очи, оголил зъби в болезнена гримаса, Стоун се вкопчи в ремъка и от очите му бликнаха сълзи, които мигом се изпаряваха. Когато намери сили да повдигне клепачи, успя да различи нарастващите очертания на южноамериканския континент под него. Ала образът почти не достигна до съзнанието му. Беше просто плетеница от цветове – невероятно красив килим от зелено, синьо и кафяво.

И нямаше нищо общо със сегашния му изпълнен с непосилна болка живот.

Що се отнася до снимката, беше я открил в материалите за "Андромеда". Майка му, просната мъртва в пясъците на Аризона. Кръвта ѝ се бе превърнала в прах, който вятърът бе отнесъл надалеч. Това беше единствената оцеляла снимка, единственият спомен за лицето ѝ.

С всяка изминала частица от секундата Стоун усещаше как съзнанието му се разтваря в оглушителния хаос. Чувстваше горещия полъх на пустинята, който го поглъщаше и отнасяше кръвта му към хоризонта с огнения си дъх, също както бе постъпил с майката и бащата, които никога не бе познавал, със света, в който така и не бе имал възможност да израсне – с цял един откраднат от него живот.

Долови нечий далечен глас да шепне в ухото му. Гласът бе нежен. Той наостри слух да чуе какво му казва.

– Мамо?

– Сега – произнесе гласът. – Сега, сега, сега.

Джеймс Стоун усети, че коленете му се подгъват. Обърна се и падна назад през горящата платформа. Усети как вторият ремък се изопва и задейства кумулативния снаряд. Успя да долови само кратко сътресение и за миг мярна бледобелезникав облак дим.

През следващите петнайсетина секунди не се случи нищо.

За първи път пламъкът се появи на височина трийсет и седем мили над земната повърхност, далеч отвъд тропосферата. Странна гледка за онези, които наблюдаваха в този момент. И от тази шепа свидетели на събитието никой не забеляза малката сияеща точка, която полетя надолу от взрива.

Точка, която имаше човешки очертания.