Майкл Крайтон - Еволюцията на Андромеда

МКС-СТОУН

А самото прерязване на въжето? Какво можем да измислим? Възможно ли е да направим някаква бомба?

ХЮСТЪН-КАПКОМ

Ами… не, няма начин. ( Нервен смях. ) Въжето е твърде здраво… и може да регенерира. За да го взривим, ще ни трябва кумулативен ( разговор встрани от микрофона )… Да, той може! ( Тътрузене. )

МКС-СТОУН

Ало? Чувате ли ме?

ХЮСТЪН-КАПКОМ

Доктор Стоун, ще ви е нужен модифициран кумулативен заряд, предназначен специално за пробиване на метал.

МКС-СТОУН

Е, това е възможно.

МКС-СТОУН

Хюстън?

ХЮСТЪН-КАПКОМ

Кажете му, сър. Трябва да му кажете.

АБП-СТЪРН

Не мога нито да потвърдя, нито да отрека подробностите за един конкретен… ъъъ, орбитален експеримент, но ще кажа само, че… има подобни средства.

МКС-СТОУН

Това някакъв майтап ли е?

ХЮСТЪН-КАПКОМ

Комаров, можете ли да задействате антисателитната програма…

МКС-КОМАРОВ

Вече работя над това, Хюстън.

ХЮСТЪН-КАПКОМ

Значи имаме план.

МКС-СТОУН

Имаме план.

МКС-КОМАРОВ

Доктор Стоун, бих искал да отпразнуваме подобаващо отпътуването ви за дома. Но ще трябва да се задоволя само с една дума. Късмет. Вие сте храбър човек.

( Комуникацията е прекъсната. )

Когато откъсна поглед от мониторите, Стърн откри, че лицата на всички в малката зала са пребледнели. Той плъзна поглед по тях, като премигваше бавно. Накрая операторът от комуникационния пулт се покашля и заговори:

– Сър, ако планът не успее… да подготвяме ли "Зулу"?

Стърн го погледна. Видя торбичките под очите му и двойната брадичка. На ризата му имаше петно от кафе, сигурно поне отпреди два дена.

– Не – отвърна генерал Стърн. – Боя се, че вече е твърде късно за "Зулу". Или ще успеем, или не. Всъщност… онези от вас, които нямат неотложни задачи… могат да си вървят у дома, при семействата си.

Обърна се и тръгна към кабинета си.

– Това е заповед – подхвърли през рамо.

– Побързай – подкани я Ниди Ведала, притиснала лице към тъмния илюминатор на модула "Звезда". – Новата зараза е ограничена, но не задълго.

Отвън органичните повлекла от инфектиран материал се протягаха между "Горски пожар" и "Леонардо" като жили между нарязани късчета месо.

– Тихо – сгълча я Джин Хаманака, докато оглеждаше карбоновата шина, поставена на крака на Ведала. Шината беше предхождана от мускулна инжекция на двайсет милиграма морфин. – Скоро ще се почувстваш отпаднала, може и да ти се гади. Хубаво ще е да си починеш.

– А, не. – Ведала се обърна към командния пулт. – Имам още работа.

Тя премигна, за да си проясни погледа, и включи компютъра. Пръстите ѝ заиграха по клавиатурата, докато преглеждаше програмите на Клайн. Накрая се спря на едно опростено екранче с надпис: ПРОЦЕДУРА ЗА СПУСКАНЕ.

– Започва се.

Тревожният глас на Ведала отекна в стереозвук в слушалките на Комаров и Стоун. Опрели гръб в гръб, двамата се намираха дълбоко във вътрешността на лабораторния модул "Дестини". Белите стени на модула, един от най-големите в МКС, бяха покрити със сини ръкохватки и отрупани с разхвърлян инвентар. Скафандърът на Стоун беше свързан със сервизно-охлаждащото табло на модула с универсална захранваща линия. Докато разговаряха, таблото зареди акумулаторите на скафандъра и попълни запасите от вода и кислород. Поочуканият скафандър бе огледан от главата до петите за повреди и скоро след това одобрен от екипажа.

Комаров беше извадил яркооранжевия спасителен костюм, беше разгънал парашута и го бе прикачил за гърба на Стоун. Руснакът го увери, че старичкият парашут е предназначен за извънредни ситуации при висока скорост като предстоящата, само дето не се е очаквало човекът, който го носи, да знае предварително, че се задава опасност.

– Значи за теб е дори по-добре, нали? – попита Комаров.

Междувременно руснакът се бе заровил в шкафа за експериментално оборудване и тършуваше вътре с блеснал поглед, тананикайки си беззвучна песен.

– Виждаш ли го? – попита Стоун. – Хюстън казва, че е тук. Второто отделение, от лявата страна.

– Да, да – отвърна Комаров. – Проблемът е деликатен. Имай търпение.

Руснакът извади продълговата метална кутия. После вдигна лъскавата стоманена брадва, която се рееше недалеч от него. Мускулите на ръката му се издуха, докато се опитваше да отвори горния край на кутията с острието на брадвата.