Майкл Крайтон - Еволюцията на Андромеда

– О, Джеймс – възкликна Ведала и се дръпна назад през портала. – О, толкова съжалявам.

Стоун отмести поглед от отражението си и се обърна към Ниди Ведала. Тя го гледаше напрегнато, без да обръща внимание на мигащите светлини на алармите. Очите ѝ бяха изплашени и печални.

Той разбра.

Щом имаше по ноздрите си сажди, значи вече бе вдишал микрочастици. И независимо дали бяха от подложения на обратно инженерство щам, или тази загадъчна нова мутация, нямаше съмнение, че е заразен.

– Всичко е наред – произнесе, като се държеше на разстояние. – Зная, че си ранена, но мисля, че ще се справиш. Затвори люка. Освободи другите астронавти. Разкачи станцията от заразените модули.

– Не, Джеймс – поколеба се тя. – Не, аз не мога…

Стоун улови люка с две ръце; действаше бързо, все още замаян от събитията от последните минути.

– Съжалявам. Знаеш правилата. Заразата трябва да бъде поставена под карантина.

Завъртя дръжката и в този миг до него долетя разтрепераният ѝ глас:

– Боли ли? Усещаш ли нещо?

– Не. Все още нищо.

Ведала сключи вежди, замислена над думите му.

– Това е странно. Обикновено началото е след няколко минути. Би трябвало вече да го почувстваш.

– Няма значение – отвърна Стоун, обърна се и погледна към останките на Софи Клайн. Широко отворените ѝ сини очи бяха извърнати към него, тялото ѝ бе почти погълнато от гърчещата се маса на стената. Мастиленовиолетови повлекла бяха полазили по гърдите ѝ, сякаш кракен я дърпаше под повърхността на тъмни води.

Клайн най-сетне бе станала едно цяло със своето творение.

Но заразата все още не бе стигнала до люка. Имаше още малко време.

– Трябва да вървиш – подкани той Ведала. – Обещай ми да се погрижиш за Тупа, чуваш ли? Той ще има нужда от теб.

Ведала кимна и преглътна сълзите си.

Стоун се покашля. Опитваше се да говори, без да издава чувствата си.

– Доктор Ведала, сега ще затворя люка.

– Джеймс, недей… трябва да има и друг начин…

– Ще ми се да имаше – отвърна той и стисна дръжката.

Гениалният ум на Ведала търсеше трескаво някакъв изход, спринтирайки през сценариите, в които Джеймс Стоун би останал жив. Тя напипа нещо в дъното на съзнанието си, някаква едва доловима мисъл, и се напрегна да я достигне. Но времето изтичаше.

Проблемът нямаше решение.

– Благодаря, Ниди – въздъхна Стоун, докато бавно затваряше люка. Гласът му се чуваше съвсем ясно в шлема. – Благодаря ти за всичко. Искаше ми се… да разполагахме с повече време заедно.

Над рамото ѝ Стоун виждаше разпространяващата се върху стената и оборудването на модула зараза – придвижваше се неумолимо към незасегнатите части на МКС.

– Сбогом, Джеймс – промълви Ведала. – На добър път.

Тя се отдели неохотно от прохода и се понесе назад. Стоун дръпна люка и го завъртя надолу. Ведала наблюдаваше лицето му през малкото овално прозорче, опитвайки се да не обръща внимание на пулсиращата болка в дясното си коляно. Опрян на стената, той накланяше капака сантиметър по сантиметър. Докато той работеше, Ведала използва радиовръзката за едно последно признание:

– Когато се присъедини към експедицията, мислех, че си избран заради баща ти. Затова те намразих, макар че никога не се бяхме срещали. Но аз грешах, Джеймс. Искам да го знаеш. Няма значение кой е бил баща ти – изборът ти беше правилен.

Стоун си пое бавно дъх, преди на свой ред да ѝ признае:

– Не се вини за това. Имах свои причини да дойда. А и всъщност Джереми Стоун бе мой пастрок – продължи той. – Всичко това е поверителна информация, но Стърн навярно знае. Истинското ми име е Джеймис Ритър. Преди петдесет години аз бях един от двамата оцелели от първия инцидент "Андромеда". Аз бях бебето.

Усети вибрациите на мутиралата повърхност върху подметките на обувките си, потрепери и се напрегна да затвори и залости люка.

Но люкът опря в нещо.

Ведала бе пъхнала изкривения пожарогасител в пролуката. Тя опря крака в стената и дръпна люка с двете си ръце. Преди Джеймс да успее да реагира Ведала го сграбчи през кръста и го изтегли във възел "Юнити".

– Ниди! – извика той, но беше твърде късно.

Виещи се повлекла от заразен материал приближаваха прохода, разширявайки се като змиевидни пътеки. Стоун нямаше друг избор освен да помогне на Ниди в затварянето и залостването на люка. Едва след това се обърна и извика:

– Какво правиш, по дяволите…

Но не довърши изречението. Ниди го притегли към себе си и опря хладната повърхност на полуогледалното лицево стъкло в строшения му шлем. Само на сантиметри от него тя се усмихваше и очите ѝ бяха ярки и влажни.