Майкл Крайтон - Еволюцията на Андромеда

Но днес нещо се бе объркало много сериозно. Вътрешността бе изпълнена със злокобни виещи се пластове пушек. Гладките стени бяха оцапани със сажди.

Стоун забеляза, че отсрещният край на модула е по-тъмен от останалата част – стената сякаш бе отлята от виолетово стъкло. Очевидно заразата се бе разпространила от биолабораторията "Горски пожар" в модула "Леонардо" направо през вакуума. Беше навлязла през корпуса и пълзеше по стената.

За щастие заразата бе започнала от далечния край на модула. Не беше достигнала люка и останалата част на МКС. Поне засега.

Но къде беше Софи Клайн?

Стоун усети, че нечии пръсти се впиват в бицепса му. Ведала се бе доближила до него и на лицето ѝ се четеше първичен страх. Стоун проследи погледа ѝ и зърна проблясък от края на света.

– О, Софи – произнесе той. – О, не.

Онова, което лежеше разпростряно върху отсрещната стена, все още наподобяваше Софи Клайн. Беше изтегната по гръб, затворила очи, със слушалки и микрофон, а русата ѝ коса бе разпиляна зад нея. Ръцете ѝ бяха в позата на разпятието. Краката ѝ не се виждаха – бяха погълнати частично, изчезнали в пулсиращите гънки на заразения метал.

Тя не помръдваше.

Стоун втренчи хипнотизиран поглед в изроденото тяло.

– Доктор Стоун, чуй ме – каза Ведала с глас, пресипнал от уплаха. – Доктор Клайн е заразена с еволюирал щам на "Андромеда". Има нужда от незабавна медицинска намеса. Трябва да ми помогнеш. – Видя, че Стоун не реагира на думите ѝ, сграбчи го за раменете и го завъртя. Чукна шлема си в неговия, чело в чело, и улови погледа му. – Доктор Стоун. Трябва да ми помогнеш!

– А, да – отвърна Стоун, който едва сега излезе от унеса си. – Разбира се. Но как?

Ведала погледна тялото на Клайн. Размишляваше трескаво.

– Единственият начин е да ѝ ампутираме краката. Ако можем да я откъснем от заразения участък, ще спечелим малко време, за да я разпитаме.

Клайн отвори очи.

Стоун едва успя да се сдържи да не извика. Въпреки несъмнената болка, която изпитваше, по някакъв начин Клайн намери сили да им се усмихне, а сините ѝ очи бяха все така пронизителни и умни.

– Чудесно практично мислене – каза тя. – Но безполезно. Нямам какво да ви разкрия.

– Софи – каза Стоун. – Ти умираш.

Сред стелещия се дим Стоун видя блестящи сълзи по бузите на Клайн. По устните и езика ѝ се виждаха малки тъмни петънца от сажди.

– Джейми, всички умираме. Някои от нас по-бързо от другите.

– Каквото и да си задействала, то се разпространява и няма начин да бъде спряно – посочи Стоун. – Ако се спусне по лентата и достигне Земята, всички ще умрат.

Клайн го гледаше вторачено.

– Може и да се случи. А може би не. И двамата познаваме смъртта, нали, Джейми? И двамата виждаме истината във всичко това. А истината е, че си заслужава риска да пратим човечеството към звездите.

– Софи, моля те…

– Сега вече не само аз съм свободна – лицето на Софи бе зачервено от вълнение, – целият човешки вид получи свободата си.

Едва сега Стоун си даде сметка, че е твърде късно да спасят Клайн. И най-вероятно това никога нямаше да бъде възможно. Цялата инерция на нейния живот беше била насочена към тази цел, към тези финални мигове.

– Това… – продължи Клайн. – Това…

Тя извърна глава и потрепери. От впримченото ѝ тяло като радиални лъчи се разпространяваха лепкавите пипала на "Андромеда", впити подобно на вени в повърхността на модула. – Това е последният триумф на моето така наречено тяло. Тялото, което никога не ми помагаше и непрестанно се опитваше да ми измени. Сега то се превърна в част от моето творение.

Софи трепереше и гласът ѝ бе станал дрезгав.

– Рискувах всичко – дадох всичко, – за да разруша бариерите, вдигнати пред нашата раса. Не позволих на моето уродливо тяло да ме надвие, няма да позволя и на вас.

Уловена за една дръжка на стената, Ведала заговори с твърд и спокоен глас:

– За последен път. Можеш ли да го спреш?

Клайн премигна. От очите ѝ се откъснаха капчици сълзи и затанцуваха във въздуха. Тя се пресегна с ръкавица и дръпна пред очите си прибраното нагоре лицево стъкло.

Докато визьорът се спускаше, двамата видяха как очите ѝ се подбелват, а пръстите ѝ започнаха да се гърчат.

– Изгуби съзнание – каза Ведала и се обърна. – Трябва ни повече информация. Ще се наложи да я свестим.

– Не. – Стоун поклати глава и сложи ръка на рамото на Ведала. – Не мисля.

Заоглежда трескаво стените на модула. Не виждаше никаква открита заплаха. Въпреки това задърпа Ведала нагоре, към отворения люк и "Юнити". Неразбрала намеренията му, Ведала го тласна настрана.