Кристофер Райд - Последната императрица

Само преди три дни боксьорите подпалиха всички западни сгради в Пекин. Стотици пожари бушуваха из града, ярките оранжеви пламъци ближеха нощното небе. Боксьорите подпалиха също така американски мисии и приюти за сираци, както и Източната и Южната катедрала. Всички сираци и сестрите, които отчаяно се опитваха да ги защитят, бяха безмилостно изклани.

Джордж Морисън описа с ужас какво е видял, докато се опитвал с неколцина британски морски пехотинци да спаси китайски християни.

— Жени и деца бяха насечени на парчета, мъжете бяха изкормени като кокошки, с отрязани носове и уши и избодени очи. Беше ужасно.

Уилсън изпитваше срам, че е човешко същество, докато слушаше какво са готови да причинят боксьорите на други китайци, още повече жени и деца.

„Рандъл е виновен за всичко това“ — осъзна той, докато се вслушваше как в нощта отекват писъците на изнасилвани и убивани. И с всеки следващ миг гневът му постепенно се засилваше, колкото и да се опитваше да се владее.

Само преди два дни Цунли Ямън връчи червен плик на всеки посланик. Вътре имаше прокламация, обещаваща свободен коридор на всички чужденци до Таку, ако свалят оръжие и напуснат Пекин в рамките на двайсет и четири часа. Уилсън вече беше подготвил посланиците за предложението, като сурово ги бе предупредил, че ако се съгласят, ще бъдат изклани по улиците като животни. Разбира се, предложението беше отхвърлено.

И тогава Цъ Си обяви война на осемте най-могъщи държави на света. В имперската й прокламация се казваше: „Със сълзи на очи обявихме в светилищата на предците ни началото на война“.

Четири хиляди души бяха намерили убежище между стените на дипломатическия квартал, заемащ площ от осем хектара — 474 цивилни, 404 военни и малко над 3000 китайски християни. От цивилните 149 бяха жени, а 79 — деца. Имаше пет кладенеца, осигуряващи годна за пиене вода, запасите от храна засега бяха нормални — посолствата разполагаха с достатъчно пшеница, царевица и ориз. Имаше и много коне, които също можеха да се използват за месо. От друга страна, мунициите рано или късно щяха да привършат — всяко от осемте посолства използваше различни оръжия с несъвместими патрони. Разполагаха само с едно италианско малокалибрено оръдие и три картечници. За разлика от тях противникът имаше безброй руски артилерийски единици и хиляди китайски ракети.

Императрица Цъ Си беше мобилизирала над 300000 души в и около Пекин, войници от имперската армия и боксьори, които с обявяването на войната бяха официално зачислени като помощници на правителствените сили и от този ден нататък щяха да получават заплата и храна.

Веднага след убийството на барон фон Кетелер боксьорите атакуваха главната порта на легациите на непрестанни човешки вълни. Защитниците стреляха толкова усилено, че цевите на оръжията им се нажежаваха до червено и човек не можеше да ги пипне, без да изгори жестоко ръцете си. В резултат броят на труповете покрай стените растеше, както и милионите мухи месарки, които долетяха да пируват с мъртвите.

Като приоритет високите части в посолствата бяха заети денонощно от войници. Най-високите постройки, в това число и резиденцията на сър Клод, бяха подсилени с чували с пясък отвътре и превърнати в стрелкови позиции. Жената и двете красиви малки дъщери на сър Клод, които бяха само на седем и пет, бяха изпратени в импровизираното бомбоубежище в мазето.

С помощта на Джордж Морисън, Уилсън успяваше дискретно да насочва ръката на сър Клод, който бе избран от всички останали посланици за главнокомандващ защитата на легациите. Морисън умееше да кара хората да се отпуснат в компанията му и макар да смяташе сър Клод за „недоучен майор от пехотата без капка мозък, памет и способност за преценка“, добавяше, че „може да свърши работа като главнокомандващ“.

Въпреки нагласите си Морисън се справяше чудесно в общуването с посланика, сякаш бяха най-добри приятели. Резултатите бяха положителни и Уилсън можеше да помага в защитата на посолствата с пълната подкрепа на сър Клод. Тухлените барикади, издигнати по улиците и алеите, бяха охранявани от съюзнически войници, строени в стрелкови взводове в четири редици, които правеха всичко по силите си да спрат атаките на боксьорите.

Битката щеше да бъде безмилостна; Уилсън го знаеше, но въпреки това беше смазан от мащабите на ставащото. Имаше чувството, че боксьорите няма да спрат, докато не изколят всички западняци и християни в Пекин и не унищожат напълно посолствата.