Кристофер Райд - Последната императрица

— Много ми е приятно да се запознаем — с учтив поклон рече Уилсън. — Какво ви води в Пекин, Поли?

— Авантюрата, разбира се — каза тя и очите й проблеснаха.

Уилсън не се изненада. Тези затворени в посолствата си чужденци сякаш нямаха представа на каква опасност са изложени. Просто не можеха да видят кървавата обсада, която щеше да последва толкова сигурно, колкото тъмната нощ след слънчев ден.

Пекин, Китай

Татарският град

Британско посолство

20 юни 1900 г.

09:05 ч. местно време

Малко след девет сутринта барон фон Кетелер самонадеяно потегли с носилка към Цунли Ямън, за да изложи лично недоволството си пред китайските министри. Беше вбесен от безчинствата на боксьорите и смяташе да настоява за незабавна намеса на централната власт. Уви, както Уилсън знаеше, десет минути след като напусна сигурността на дипломатическия квартал, той щеше да бъде убит от имперски войник — застрелян в лицето от упор. И точно тогава щеше да започне официално обсадата на чуждестранните легации.

През последните три седмици Уилсън беше прекарал много часове с барон фон Кетелер и колкото и да му беше трудно да гледа как напуска квартала, знаейки какъв ужасен край го очаква, нямаше друг избор, освен да остави историята да следва пътя си. Въпреки че не знаеше почти нищо за китайските обичаи и честно казано, третираше местните като кучета, германският посланик беше благороден патриот и не заслужаваше да умре по такъв начин.

Преди да дойде в Пекин — и по време на многобройните си дискусии с генерал Гейзли — Уилсън беше предсказал тези събития до най-малката подробност, в това число и точното време на покушението срещу барон фон Кетелер. Това бе още едно доказателство, че той разполага със забележителни познания за бъдещето. След като връчи на генерал Гейзли запечатан плик с подробен план на битката, Уилсън съобщи на командващия Съюза на осемте нации, че писмото трябва да се отвори едва след като бъде потвърдена трагичната стрелба по германеца.

Със смъртта на барон фон Кетелер най-сетне изглеждаше, че събитията отново са се върнали в правия път. Уилсън беше сериозно загрижен, когато предишната седмица помощната колона от 2000 души на адмирал Сиймор не успя да стигне Пекин, както пишеше в точките на мисията. Силите на боксьорите бяха прекъснали железния път между Тиендзин и Пекин, принуждавайки адмирала да спре придвижването си. Той се опита да се оттегли, но боксьорите взривиха релсите зад него, като му отрязаха пътя за бягство. По-късно един разузнавач съобщи, че колоната на Сиймор е била принудена да се изтегли пеша към река Пейхо, като през цялото време била подложена на тежка атака от добре въоръжени части на боксьорите. От този ден нататък адмирал Сиймор щеше да остане известен в легациите като „изчезналия адмирал“.

Според историята, която бе изучавал Уилсън, Сиймор трябваше да осигури така необходимите хора и припаси; събитията обаче се бяха отклонили значително от бележките към мисията. При по-подробно проучване Уилсън откри, че сър Клод е поискал подробности за числеността на силите на Сиймор и времето на пристигането им, за да се подготви за настаняването и изхранването им. Почти нямаше съмнение, че боксьорите са прихванали съобщението по телеграфа.

Това безочливо нарушение на протокола още повече вгорчи отношенията на Уилсън с британския посланик. В резултат Уилсън нареди телеграфът, използващ морзовата азбука, да бъде демонтиран и предаден за съхранение на Едуин Конгър. Американският посланик разбираше сериозността на положението и се закле да използва системата са комуникации само за стратегически цели.

Сър Клод беше бесен, когато откри какво е направил Уилсън, и двамата си устроиха бурен скандал, прекъснат с усилията на Едуин Конгър и австралийския журналист от „Таймс“ Джордж Морисън.

От всички хора в Пекин Уилсън остана най-силно впечатлен от дръзкия и изключително интелигентен 37-годишен австралиец. Той говореше свободно мандарински, познаваше всички, беше най-силно загрижен за съдбата на хилядите китайски християни и използваше цялото си влияние и сили да ги прибере под закрилата на посолствата. Хапливият му език беше истинско удоволствие и Уилсън трябваше да признае, че се радва на компанията на сънародника си дори в тези мрачни условия.

Вече повече от седмица се чуваше как боксьорите скандират „Ша! Ша! Ша!“ в мрака; в превод това означаваше „Смърт! Смърт! Смърт!“. Естествено, това бе доста изнервящо за всички в легациите, но въпреки това мерки за подобряване на сигурността започнаха да се вземат едва преди четири дни, след като от Татарския град се чуха ужасни писъци — боксьорите преследваха и избиваха всички китайци, свързани по някакъв начин с чужденците, убиваха ги по улиците и брутално ги насичаха на парчета, като хвърляха остатъците от телата им на дипломатическата улица да се разлагат на слънцето пред стените на посолствата.