Колин Грийнланд - Всичко от начало

— Идва. Идва — изфъфли стражът и ги побутна към шлюза. Той отвори вратата и ги обляха слънчеви лъчи.

Табита изтощено слезе сред тучната трева. Пръстта под краката й беше мека, дори не я бяха обгорили при приземяването си. Корпусът на совалката бе просто топъл, сякаш стояха тук на слънце от час-два. Тя облегна гръб на метала и пое в дробовете си невероятния въздух, докато летящата чиния на Кстаска с тихо бръмчене излиташе през вратата и Саския грациозно се спускаше до нея. На тясното й лице грееше почуда. Гравитацията абсолютно съответстваше на Земната и след толкова време в космоса малко затрудняваше движенията им. Над тях сияеше небесната синева.

Хвърчилото беше жълто. То подскачаше и весело се рееше, сякаш принципът току-що бе открит и то беше първото хвърчило, издигнало се в небето.

Края на въжето държеше фигура в тога, отметнала назад огромната си глава. Табита едва я различаваше между дърветата на отсрещния бряг на рекичката. Зад нея имаше още зелена трева, още синьо небе, а нататък лежеше безмълвната замръзнала пустош на Харон, ужасна и гибелна.

По клоните на дърветата пееха птици.

— Идва — изръмжа стражът и я повлече напред, забил нокти в ръката й през меката тъкан.

Той подкара жените пред себе си. Кстаска се плъзгаше над тревата с поляризиран заради силното слънце скафандър.

Закрачиха по чакълена пътека, която заобикаляше букова горичка и излизаше на открито. Пред тях се простираха зелени ливади и се спускаха надолу към реката толкова естествено, сякаш винаги ги е имало. До буковете надясно от тях се извисяваха кестени, натежали от бели и розови цветове. Пъстри храсти и буйни цветя изящно продължаваха към бреговете на реката, над която бе прехвърлено мостче от полиран камък и желязо. На него стоеше висока фигура, надвесила рибарски прът над бистрата вода.

Табита потръпна, въпреки слънцето, или тъкмо заради него, защото мястото му не беше тук, а на шест хиляди милиона километра.

Саския предпазливо се оглеждаше. Разбираше, че всичко това е трик, но не можеше да проумее как е направен.

— Хей, вие! — извика някакъв глас.

Спряха. По чакълената пътека към тях се приближаваше капелан, вдигнал ръка за поздрав.

Много приличаше на кибернатор Пърлмутър: по-икономично скроен, ала със същата лъскава кожа, със същите ясни очи. Носеше същите пръстени и сандали, но вместо с тога, бе с шотландска пола от тежка лилава материя и широка бяла блуза без яка с фина бродерия по маншетите и около шията. Имаше огромната плешива глава, типична за цялата му раса, увенчана с венец от свеж бръшлян. Веждите му бяха гарвановочерни и извити, поради което изглеждаше постоянно развеселен и изненадан: изражение, по-благодушно от това на кибернатора. В момента им се усмихваше с искрена радост.

Стражът застана мирно.

— Задворниците, брат Феликс — каза той и му подаде нещо.

— Глупости, капитане — внимателно отвърна капеланът. Той се пресегна надолу, взе пластината на личността и я прибра в шотландска кесийка от тюленова кожа, обшита със седеф. — Те са наши гости. Естествено. Благодаря ти, капитане. Добра работа.

Освободен, еладелдийецът сковано отдаде чест и се затътри обратно да вземе пилота на совалката, който се изтягаше на тревата и се грееше на слънце. Двамата се отдалечиха към реката.

Капеланът се усмихна на малката група.

— Много ми е приятно да се запозная с вас — каза той. — Ужасно се радвам, че дойдохте. — После погледна към Кстаска, която се носеше на височината на брадичката му. — Кстаска, нали? Много ми е приятно. Какво мислиш за малкото ни обиталище?

Очите на херувима проблеснаха за миг.

— Свършили сте много сериозна работа — одобрително отвърна той. — Декорът… — земянитски е, нали? Античен, разбира се, но тъканта…

— Много се радвам, че го харесваш — без изобщо да се засяга, кимна капеланът. Той подаде ръка на Саския, която се поколеба, но я стисна. — Саския Зодиак. — Гласът му бе топъл и гостоприемен, също като изкуствения ден. — Добре дошла. Добре дошла на Харон.

— Благодаря — резервирано отвърна тя. Гледаше нагоре към него с изражение на тревожна подозрителност.

— И накрая — каза капеланът. — Капитан Джут. — Думите му излъчваха разбиране и прошка. — Табита. — Той разпери ръце.

Табита отстъпи назад.

— Махни се от мен, капелане.

— О, ние не сме капелани — отвърна той. — Всъщност.

Тя го зяпна.

— Зная, че всички ни наричат така — поясни брат Феликс, — но не е вярно, разбираш ли. Ние… — той отново разпери ръце, — … Сме капелански слуги. Също като вас.