Колин Грийнланд - Всичко от начало

Влюбих се в теб още в първия миг, в който те видях.

Харон е безрадостно място, заспало, каменно и неприятно. Луната се върти в окаяна орбита, сякаш решена вечно да трие замръзналата си повърхност в ледените хълбоци на Плутон.

Напразна надежда. Тук, в самия край на системата, всички надежди са напразни. И планетата, и нейната луна са глухи за нуждите и желанията на живота. Навсякъде цари мрак и лед, ужасяващо съчетание от мръсотия и метан, което най-добре да бъде оставено на мира.

Плутон е краят на всичко. Отвъд него лежат глъбините на огромния космически океан, онази бездънна бездна, която винаги се стреми към безкрайността. А по-нататък — звездите.

Някога, открих аз, за отдавна изчезналата раса, дала на тези светове имена на божества, Плутон е бил богът на мъртвите, а Харон — ужасният пилот, който въртял бизнес, като доставял душите на мъртвите в мрачното му царство. Имали са вярна представа, онези древни хора, мислеше си Табита Джут, докато совалката излиташе от палубата и оставяше „Порцеланова цитадела по първи зори“ да продължи напред през невидимата граница, за да потъне във великата нощ.

Защо отиваха на Харон, влачейки на буксир тъжния корпус на „Алис Лидъл“? Табита навъсено гледаше през прозореца към оловния глобус, увиснал в пространството над последната планета. Приличаше й на покрит със зелена патина, мазен сачмен лагер.

— Какво е онова там? — попита Саския. — Зеленото петно?

Еладелдийският страж оголи зъби и провеси лилавия си език.

— Щабът — излая той.

— На повърхността?

Еладелдиецът не каза нищо повече.

Табита остави Саския и се върна обратно на твърдата метална седалка, докато совалката се приближаваше към замръзналата луна. Дори само от вида на Харон й ставаше студено, по-студено, отколкото в стерилните морета на космоса. Слънцето бе далечна бяла точица, едва различима от всички бели звезди и също толкова недостижима.

Мислеше си за Балтазар Плъм. Без да я предупреди, й беше дал опасен кораб. Очевидно затова не го е искал никой друг, защото са знаели, че все някога ще ги вкара в беда. И тъкмо затова не я беше предупредил.

А може и да го бе направил по свой собствен начин. Той нямаше вина. Никой нямаше вина, просто Капела се заяждаше за технически подробности. Искаха да държат всичко под контрол, без конкретна причина, просто защото така им харесваше. Власт заради самата власт. След като вече беше срещнала един от тях, Табита знаеше, че са точно такива, за каквито ги смяташе.

Мразеше ги.

Тя извади хармониката си и засвири сърцераздирателно парче от „Блакуотър Блус“.

Ушите на пазача клепнаха и той изръмжа:

— Брибери два нещо!

— Виж — повика я до прозореца Саския.

Сивият диск вече не се намираше пред, а под тях. Зеленото петно се уголемяваше. Бе се преместило в средата и се носеше към тях.

Растителност, базис в ледена тундра. Не много голям, навярно с диаметър два-три километра. Много зелен. С река. Дървета, с дебели дънери и гъсти листа. Нещо приличаше на покрив на сграда. Точици — хора — по ливадите. Цветни лехи.

На Харон.

Табита никога не беше виждала подобно нещо. Пригади й се. Сърцето й сякаш щеше да се пръсне и ужасно й се искаше да повърне.

Усетила, че й е прилошало, Саския я погали по тила и въпросително я погледна.

— Кацане — съобщи стражът.

Табита преглътна, тежко задиша и заплува, за да заеме мястото си в мрежата до Кстаска. Сега прозорците бяха тъмни. Пилотът наклони носа надолу и в илюминаторите се появи ледената пустиня, жестока, неравна, черна и убийствена. После — зелените върхари на дърветата, сияещи под слънчевите лъчи.

Совалката се спусна между дърветата и се приземи на една ливада. „Алис“ с леко тупване кацна зад нея.

— Някой пуска хвърчило — замаяно каза Саския.

— Какъв микроклимат — носово отбеляза Кстаска. Ясно се виждаше, че е впечатлена. Бе възвърнала силите си, наслаждаваше се на сложната техника на звездния кораб и изглеждаше разочарована, когато стражът дойде да ги отведе от наблюдателния мостик в совалката. Сега отново се ободряваше.

Табита се чувстваше ужасно. Щяха да я убият за нещо, за което дори не знаеше, както бяха убили капитан Пепър, Тарко и Шин не заради техните престъпления и жестокости, а защото са им развалили следобеда. Щяха да я убият, без да има шанс да се спаси и това дори нямаше да е смърт, която би могла да разбере. На Харон не можеше да има нито дървета, нито трева, нито цветни лехи.