Джак Макдевит - Древни брегове

Дейл Трий (след заминаването на Адам той изпълняваше ролята началник на охраната) подаде на Арки револвер 38-и калибър.

— А на мен? — попита го Макс.

— Имаш ли разрешително? — погледна го въпросително Дейл.

— Не. — Макс не бе изстрелял и един патрон през живота си.

— Тогава забрави — отсече Арки. — Иначе ти ще си по-опасен от всичко, което може да ни се изпречи на пътя. — После хвърли поглед на Ейприл.

— И аз съм така — призна си тя.

Дейл не скри загрижеността си.

— Мисля, че ще е най-добре и аз да дойда с вас — каза той.

— Ще се оправим — успокои го Арки.

Ейприл възмутено ги изгледа.

— Това сигурно е дневната на някое същество. Не вярвам да ни се отвори голяма нужда от огнева мощ.

Макс постави багажа в центъра на решетката и добави една лопата към него.

— Когато пристигнем там — обясни той на Дейл, — ще изпратя лопатата обратно. Дай ми половин час, в случай че се наложи нещо да се ремонтира. Ако нищо не се случи дотогава, изпрати сандвичи.

— Ще напишем съобщение, ако има проблеми с връщането — поясни Ейприл. — Никой да не тръгва след нас, докато не ви известим — и тя погледна за потвърждение спътниците си. — Нали така?

Арки кимна. Същото направи и Макс, но не толкова убедено.

Стъпиха на решетката. Дейл застана до иконките.

— Готови? — попита той.

— Да! — каза Ейприл.

В стаята миришеше на мускус. Стените бяха покрити с материя в светлозелен цвят, украсена с шарка от цветове и преплетени лиани. Бледото осветление беше дифузно — без определен източник, точно като в Ротондата.

Няколко секунди останаха на място, без да помръдват. Позволиха си само да завъртят глави и да огледат голямото празно помещение, в което се бяха озовали. Макс не чуваше нито звук. Решетката, върху която бяха стъпили, изглеждаше по-различна, но бе с размера на досегашните две. Той слезе от нея, стъпи на червения мокет и изненадан отдръпна крак, когато усети, че потъва в него.

— Що за под е това? — попита Ейприл.

Опита отново. Подът издържа на тежестта му, но беше ясно, че ходенето няма да е лесно. Кой би се чувствал удобно на такъв под, запита се Макс.

Пред него беше по-светло.

Стаята се оказа с L-образна форма и единият й клон бе два пъти по-дълъг от другия. Имаше два изхода, разположени в двата края. През тях се излизаше в потънали в мрак коридори. На стената до решетката Макс зърна вече познатия панел от иконки. Този път бяха девет на брой: картинки в кръгли дискове, монтирани непонятно как, без никаква следа от работа, в дървото. На единия се виждаше еленовата глава. Никой от останалите не дублираше някоя от предишните иконки, както на Земята, така и на Едем.

Ейприл се задържа пред тях, разглеждайки ги внимателно.

— Безкраен свят — прошепна тя.

Макс кимна. Свалиха оборудването, той сложи лопатата върху решетката и опита да активира еленовата глава. Иконката светна с мека светлина.

Лопатата изчезна в сияние, което беше не златно, а зелено.

— В тон с декора — впечатли се Ейприл.

— Добре — обади се Арки, — хубаво е да знаем, че можем да се измъкнем тук по спешност, ако се наложи.

Таванът беше висок и части от него не се виждаха, скрити в сенките, хвърляни от преплетени греди.

— Не виждам балона — отбеляза Арки. В същия миг на лицето му се изписа изненада и Макс проследи погледа му. В тавана имаше правоъгълна дупка, през която се виждаше друга стая.

И там бе светло, но не повече, отколкото в помещението, където се намираха в момента.

— Не мисля, че горе има някой — каза Ейприл.

Правоъгълният отвор беше с размери към два на три метра. Не се виждаше стълба.

— Балонът — ненужно поясни Макс — сигурно се е издигнал в другата стая. — Температурата бе с няколко градуса по-ниска от онази в Ротондата. Макс вдигна ципа на якето си. — Чувствам се лек — констатира той.

— Мисля, че си прав — съгласи се Ейприл. — Отново различна сила на притегляне.

— Значи не сме на Земята? — поиска да се убеди Арки.

Тя само поклати глава.

Адвокатът не спираше да поглежда алтернативно ту в единия, ту в другия коридор. Не беше извадил оръжието, но ръката му бе пъхната в джоба.

Отсъстваха прозорци. Ейприл свали фотоапарата от рамото си и направи няколко снимки. Макс и Арки погледнаха отблизо в коридорите. Накъдето и да мръднеха, светлината пред тях се усилваше, а зад тях отслабваше. Мокетът имаше гъбеста структура.

Единият коридор свършваше в голяма стая с форма на ромб. Другият минаваше покрай няколко празни помещения, преди да направи завой. Никъде никакви прозорци. И никаква мебелировка.