Джак Макдевит - Древни брегове

Спряха, за да обсъдят видяното дотук.

— Не ми харесва да се намирам в място с ограничена видимост — каза Арки. — Предлагам да се връщаме.

— Без да сме разбрали къде се намираме? — тежко въздъхна Ейприл и погледна Макс. — Какво мислиш ти , Макс?

Макс беше съгласен с Арки. Но не можеше да го каже пред Ейприл.

— Защо не разгледаме в малко по-голям кръг? — предложи той.

— Двама срещу един — усмихна се Ейприл.

— Не знаех, че ще си играем на демокрация — измери ги с поглед адвокатът. Недалеч от тях коридорът завиваше под прав ъгъл. — Добре — неохотно се съгласи той. — Да опитаме.

Завиха по коридора. Нови стаи. И нова дупка в тавана.

И все така без прозорци. И без следа от неотдавнашно обитаване.

— Това място не изглежда изоставено — каза след малко Ейприл. — Няма и следа от прах. То просто е празно.

Следващият завой беше наляво и Макс се залови да чертае карта.

— Къде, по дяволите, са прозорците? — недоумяваше Арки.

Макс вече усещаше тъпа болка в глезените. Ходенето по потъващия под краката им под беше истинско изпитание.

Влязоха в дълга тясна стая. Концентриран в картата, Макс не гледаше пред себе си. В един момент усети, че под краката му няма под. Той залитна напред и видя пропаст, дълбока поне два етажа. Ейприл го сграбчи за ръкава на якето и го задържа няколкото секунди, необходими на Арки да го хване през рамо. Двамата го изтеглиха назад и Макс се отпусна на четири крака, за да изчака стомахът му да престане да се бунтува.

Дупката беше широка около метър и половина и пресичаше стаята от стена до стена. Подът от другата страна продължаваше до следваща врата и нов коридор.

Успокоила се, че на Макс му няма нищо, Ейприл коленичи до ръба.

— Не може да е повреда — констатира тя. — Така е построено. Това си е шахта .

— В центъра на пода? — попита Арки. — Кой, по дяволите, е архитектът?

Нямаше никакъв начин да заобиколят, така че се върнаха по пътя, по който бяха дошли, и поеха по друг завой. На много места пътят им се преграждаше от подобни шахти, така че маршрутът им се диктуваше от това необичайно конструктивно решение.

Не пропускаха да поглеждат във всички стаи, покрай които минаваха. Малко по малко осъзнаха, че това не са стаи в стандартния смисъл на думата. Бяха по-скоро пространства с безкрайно разнообразни форми. Някои изглеждаха прекалено тесни, за да бъдат обитавани от същества с габаритите на земни хора. Други, като стаята, в която бяха пристигнали, не бяха нито квадратни, нито правоъгълни или имаха стени под особени ъгли спрямо пода.

И никъде нито следа от мебелировка. Както и от стълбище или някакъв начин да се мине на горния етаж, или да се слезе един етаж по-долу. Цветът и текстурата на приличащото на мокет подово покритие се сменяха от стая в стая. Но най-странно от всичко наистина беше пълното отсъствие на прозорци, което в крайна сметка ги наведе на мисълта, че се намират под повърхността.

Макс бе готов да се връщат още в мига, в който спътниците му го бяха изтеглили от ръба на дупката в пода и сега само чакаше някой да го предложи, за да го подкрепи. Междувременно се занимаваше с картата, като вече внимаваше къде стъпва.

Както досега, пред тях осветлението се засилваше, зад тях отслабваше. Ефектът бе доста тревожен, защото създаваше впечатлението, че по периферията на зоната на видимост някой се движи. Макс започна да се преструва, че работи над картата, но с ъгълчето на очите си следеше дали някой няма да се покаже. И в крайна сметка го видя!

— Къде? — попита Арки. — Аз не виждам нищо.

— Ето там — Макс посочи завоя на коридора, откъдето бяха минали само преди минутка.

— И аз го видях — потвърди Ейприл.

— Какво сте видели? — В ръката на Арки се бе появил револверът.

— Светлината се промени — обясни Макс. — Виж там… онова по-бледо петно.

Въздухът около тях се раздвижи.

Светлото петно ги следваше. Но когато спряха задълго, загледани към него, то се премести към тях. Сякаш някой ги дебнеше.

— Там няма нищо — възрази Арки, опитвайки се гласът му да остане спокоен. — Това е игра на светлината.

Но когато отстъпиха, петното пристъпи напред. Ейприл отвори широко очи.

— Макс — попита тя, без да обръща глава към него, — можеш ли да ни върнеш при решетката?

Макс вече разглеждаше картата си.

— Няма да е много лесно — промърмори. — Единственият сигурен път е този, по който дойдохме дотук — и той неспокойно вдигна поглед към приближаващото се петно.