Джак Макдевит - Древни брегове

— Така няма да стане — каза Арки. Тримата отново тръгнаха в посоката, в която бяха вървели досега. Адвокатът зае място в ариергарда. — Да намерим заобиколен път.

Свърнаха наляво в първия пресичащ ги коридор, като се надяваха да намерят нова възможност за следващ завой, така че да се озоват зад нещото в коридора (Макс бе започнал да мисли за него като за нещо ; всеки филм на ужасите или за вампири, който някога бе гледал, сега събуждаше в съзнанието му тревожни образи).

— Знаете ли — проговори в един момент смълчаната досега Ейприл, — не мога да се отърва от впечатлението, че всичко свързано с вратите за телепортиране изглежда някак си подготвено за посетители. Туристи. Хора, тръгнали да си доставят удоволствие с яхта. Конската глава… Все места за отдих. Може и това да е такова.

— В качеството на какво, например? — попита я Макс. — Лабиринт на тръпката?

— Може би… Не знам. Това може да е сграда на забавленията, лунапарк. — Вече вървяха доста бързо. Осветлението все така се преливаше от тъмно, през светло и пак в тъмно. Накрая Ейприл забави ход и се обърна. Арки едва не се блъсна в нея. — Ей! — извика тя с изкуствена приветливост. — Има ли някой там?

Макс стоеше зад Ейприл и наблюдаваше приближаването на нещото. Той отстъпи неволно, пребори се с желанието да се извърне и да побегне и в същия миг зрението му се замъгли. Неочаквано за себе си разбра, че я гледа отпред . Тя се появяваше и изчезваше като електронен образ и главата му се завъртя. Стомахът му отново се обърна и Макс падна на едно коляно, борейки се със замайването. Затвори очи, разтърси глава в опит да я прочисти, после пак видя лицето й, устните й, които се мърдаха, протегнатите й към него ръце, прикования в него поглед на очите й. Сега гледаше надолу от тавана.

— Хайде, Макс — каза Арки, — включвай се в играта. — Той го вдигна на крака, хвана Ейприл през рамото и я изтегли назад. Сега вече отстъпваха на пълен ход.

Затичаха се през стая с клиновидна форма, излязоха в коридора, завиха първо наляво, после надясно. Главата на Макс бързо се изчисти, може би благодарение на адреналина, който организмът помпаше в кръвта му.

— Мисля, че се отървахме — не скри облекчението си Арки. Минаха през широко помещение и заобиколиха поредната шахта. Спряха на изхода от отсрещната страна. Когато бялото петно не се появи, Макс се опита да анализира случилото се.

Единственото му обяснение беше, че е изпитал пристъп на моментна слабост, така че сметна за най-добре да се концентрира върху това как по-бързо да се върнат при решетката. Макар да се намираха в лабиринт, той усещаше, че знае накъде трябва да вървят. Показа им пътя на картата.

— Сега сме тук — обясни той. — А трябва да стигнем тук. — Чакаше ги около километър и половина път.

Изведе ги през изхода в коридора. Почти веднага завиха наляво и влязоха в стаята с решетката.

Стомахът на Макс се сви.

— Това не може да бъде! — възкликна той.

Но Арки беше доволен.

— Макс — извика той, — ти си гений.

Макс обаче недоумяващо клатеше глава.

— Не е възможно — прошепна той. — Това не може да е същата стая.

Прекосиха разстоянието до решетката, тревожно наблюдавайки входа откъм другата страна — онзи, през който бяха тръгнали на обиколка. Стаята изглеждаше абсолютно същата, буквално идентична.

Ейприл махна с ръка на безпокойствата му.

— Ще му умуваме после. Безпокои ме, че първият контакт не се развива както трябва — но продължаваше да говори шепнешком. — Бягството ни към къщи няма да изглежда много достойно, когато описват този епизод в учебниците по история.

— Майната им на учебниците — ядоса се Макс. — Историците ще знаят само онова, което ние ще им разкажем. Да вървим.

— Наистина ли искаш да останеш? — попита я Арки с тон, който й казваше: „Внимавай какво ще отговориш! И не ни губи времето“.

— Ще трябва пак да се върнем — каза тя. Но стъпи все пак на решетката.

— Следващия път ще записваме всичко. — Макс натисна еленовата глава.

Чакането му се стори непоносимо дълго. Макс си спомни как веднъж като дете беше влязъл в празна къща и се бе изплашил до смърт от някакъв шум на тавана. Мислеше си за това, когато светлината около тях се сгъна, Ротондата се материализира и той почувства неудържимо желание да изтича навън на слънце.

Валхала, СД, 22 март (Ей Пи):