Джак Макдевит - Древни брегове

— Мисля, че те я обожават — отбеляза той.

— Да, и аз мисля така. Нали точно на нея трябва да се благодарят за страхотната сензация, която им поднесе на тепсия.

Вратата се отвори и Ейприл влезе заднешком през нея.

— Дайте ми един час — извика тя на някой отвън, — и с радост ще седна да си поговорим. — Влезе и озовала се в безопасност, възкликна: — Върнах се в детските си години. Някои от тези хора настояват да превърнат цялата история в разказ как една онеправдана чернокожа американка полита нагоре от калта. — Тя въздъхна, срина се в първия попаднал й стол и едва сега забеляза Ласкър. — Здрасти, Том. Добре дошъл във фермата на смешките.

— Ха… ти да не мислиш, че у дома е по-различно — отвърна й той. — Огромни тълпи, несравними с плахия интерес отпреди няколко дни, и армия репортери. Когато излязох тази сутрин, интервюираха децата, моля ти се.

Ейприл сви рамене:

— Ами, кой знае дали отсега нататък животът ни няма да бъде все такъв.

— На мен ми понася — заяви Макс, без да скрива удовлетворението си.

— Ей, аз съм гладна — извика тя. — Да има тук някой скрит сандвич?

Макс й подаде сандвич с шунка и кутия „Пепси“ от хладилника. Ейприл разопакова сандвича и стръвно заби зъби в него.

— Доста добре се справяш отвън — похвали я Макс.

— Благодаря — устните й се извиха в усмивка. — Честно казано, бях малко неспокойна.

— Не ти личи — една от онези лъжи, които се очаква да кажеш.

Някой почука на вратата. Ласкър се наведе и погледна кой е. После отвори вратата и на прага се появи слабичък, необикновено висок сивокос мъж.

Посетителят погледна Ейприл, без да скрива враждебността си.

— Доктор Кенън?

— Да. — Тя невъзмутимо отвърна на острия му поглед. — Какво мога да направя за вас?

Човекът видимо беше в състояние на крайно възмущение. Косата му бе започнала да оредява, но бе агресивно скупчена върху темето му. Две воднисти очи надзъртаха иззад двуфокусните лещи на очилата, които заплашително се бяха свлекли ниско върху носа му. Погледът му се плъзна по Ласкър и Макс, сякаш бяха стари мебели.

— Казвам се Айхнър — обяви той. — Оглавявам катедрата по археология в Северозападния университет. — Той изгледа Ейприл от висотата на ръста си, но тонът му подсказваше, че говори и от позиция, която намира за морално по-висока: — Предполагам, вие ръководите тази… — той направи многозначителна пауза — … операция? — Думите му звучаха убийствено снизходително.

Ейприл не бе отместила поглед от него.

— С какво се занимавате, доктор Айхнър? — попита тя.

— Занимавам се с това да опазвам миналото, доктор Кенън. Ще ме извините, че ви го казвам, но този артефакт, този безименен обект, около който вашите хора не спират да копаят, може да бъде с изключителна ценност.

— Знаем това.

Ученият хвърли поглед на Макс, сякаш го предизвикваше да му възрази, ако посмее.

— Тогава би следвало да сте наясно колко е голяма вероятността да нанесете непоправими поражения. Тук никой не контролира нещата. На площадката няма нито един професионалист.

— Искате да кажете професионален археолог .

— Че какво друго бих могъл да искам да кажа?

— Предполагам — опита се да го укроти Макс, — намирате местоположението за интригуващо?

— Честно казано — Айхнър продължаваше да говори на Ейприл, — в момента съм твърде зает, за да искам да поема тези разкопки. Но вие сте длъжни незабавно да поканите тук някой, който ще знае какво прави.

— Уверявам ви, доктор Айхнър — спокойно отговори Ейприл, — че упражняваме необходимата предпазливост.

— Необходимата предпазливост от страна на аматьор е нещо силно обезпокоително. — Той извади тъничко книжле и й го подаде. На корицата пишеше с едър шрифт: Национална археологическа асоциация. — Предлагам ви да позвъните в кой да е университет с добра катедра по археология. Или да се свържете с Комисията за исторически реликви — номерът им е на страница втора. Те с удоволствие ще ви помогнат да намерите някой достатъчно квалифициран. — И понеже тя не посегна да вземе книжката, Айхнър я хвърли на масата. — Не мога да попреча на това, което вършите. Бих искал да имах нужната власт. Ако беше възможно, щях да ви спра още в този миг. Но понеже не мога, апелирам към вашия разум.

Ейприл вдигна брошурата. Прибра я в чантичката си, без да я поглежда.

— Благодаря ви — каза тя.

Той се втренчи в нея, после премести поглед върху чантичката й.

— Бях напълно сериозен. Вие тук имате професионална отговорност. — Айхнър отвори вратата, каза довиждане в пространството и си замина.