Джак Макдевит - Древни брегове

— Предполагам, че са надошли любопитни — въздъхна той.

Сейл наклони и започна голям, плавен завой.

— Според мен това е само началото — каза тя. — Ще бъде разумно от ваша страна, ако започнете да мислите за неща като контрол над големи тълпи и повишени мерки за сигурност. — Извади бинокъл от отделението за инструменти и го вдигна пред очите си в посока на стълпотворението върху хребета. — Според мен хората ви в момента просто не могат да работят.

Макс посегна към телефона, но Сейл го спря с докосване по китката.

— Защо не го направим лично? Нямаш представа колко ми се иска да го разгледам.

Свали бинокъла и натисна щурвала напред. Самолетът започна да се спуска.

— Само не ми казвай, че ще кацнеш там ! — изумено я погледна Макс. — Няколко километра източно има летище.

— Това ли е пътят? — попита го тя и посочи.

Двулентовото шосе за Форт Мокси изглеждаше задръстено с коли.

— Да.

— Не, нямаме време да се влачим с часове из задръствания. Виж какво, Макс, не знам какво не бих дала, за да видя с очите си истинско НЛО. Ти познаваш терена долу. Имаш ли възражения?

Плоското било на хребета бе дълго около две хиляди метра. Беше равно, по него не се виждаха дървета, а вятърът бе издухал снега.

— Имаш силен страничен вятър — предупреди я той.

Тя погледна към короните на дърветата отстрани и не се впечатли.

— Под двайсет възела. Никакъв проблем за „Бетси“.

— Е, щом е така — не намери какво друго да каже Макс. Тонът му я накара да се засмее.

— Не се безпокой, Макс. Ако някой започне да се кара, ще им кажа, че през цялото време си се опитвал да ме спреш.

Десет минути по-късно Сейл приземи машината с такава лекота, че дори кафето в чашите им не се разля. Всички се обърнаха да гледат, докато кацаха и рулираха по-близо до площадката на разкопките. Когато Макс отвори вратата, долу го посрещна Ласкър.

— Трябваше да се досетя, че си ти — каза той. Преди да може да допълни нещо друго видя Сейл и на лицето му се изписа все същото глупаво изражение, което се изписваше на лицата на мъжете, видели я за пръв път.

— Сейл — обърна се към нея Макс, — това е Том Ласкър. Нашият неофициален шеф.

Те се здрависаха.

Около тях гъмжеше от зяпачи и туристи. Дошлите бяха завързали разговори с работниците, бяха блокирали мостчетата над траншеята и пречеха по всевъзможни начини. Много от тях стояха в опасна близост до трапа, а други неразумно бяха застанали на самия ръб на пропастта.

— Ще трябва да направим нещо — замислено отбеляза Макс.

Ласкър въздъхна.

— Наредих на няколко от моите да ги държат настрана. Но тия станаха агресивни, а честно казано, не разполагаме с достатъчно хора, за да овладеем ситуацията. На всичко отгоре, тук никой няма никаква реална власт и това се знае.

Макс се загледа към несекващия поток от прииждащи коли.

— Добре — каза накрая той, — ще повикаме полицията, за да установи някакъв контрол поне над пътя. Да се надяваме, че ще имат разум да ограничат броя на туристите, намиращи се едновременно тук.

— Няма да им хареса.

— Но ще трябва да се съобразят с това. Преди някой да се е убил. И ще се наложи да раздадем някакви значки за идентифициране на нашите хора.

— А какво да правим дотогава? Както виждаш, сега практически сме спрели.

Макс пое дълбоко дъх.

— Изпрати работниците по домовете им по-рано. — Той погледна хорското гъмжило. — Кой е шеф на полицията?

— Емил Даутабъл.

— Познаваш ли го?

— Ами, да. Не че се въртим в едни и същи среди, но се познаваме.

— Обади му се. Обясни му какво става и поискай помощ. Кажи му, че ни пречат на работата и помоли да изпрати хора, които да разчистят терена тук.

— Добре — кимна Том.

— Междувременно — Макс се обърна към Сейл, — предполагам ти ще искаш да разгледаш онова нещо там, дето още няма име.

— Да — увери го тя, — стига да не възразяваш.

Минаха по дървеното мостче над главната траншея. Във вътрешната зона имаше купчинки изкопана пръст. Макс забеляза няколко новоизкопани дупки. Докато заобикаляха, той надзърна в повечето от тях. Накрая й каза да спре.

— Ето тук.

Разкопката беше значително по-широка от онова, което бяха оставили сутринта. Зеленото петно отдолу също бе с по-голям диаметър.

— Прилича на стъкло — възкликна Сейл.

Няколко минути по-късно към тях се присъедини Ласкър.

— Полицаите са на път — уведоми той Макс.

— Добре. Между другото, Том, Ейприл ми каза, че пробата показва още от същия материал. Не знам дали този път наистина не сме попаднали на НЛО.