Джак Макдевит - Древни брегове

Двигателите бавно започнаха да набират мощност.

— За какво са им притрябвали така спешно телефони? — попита той. Подобна поръчка обикновено се изпълняваше с наземен транспорт.

— Някой е оплескал работата. Производството е спряло. Спасението е в мен. По-голямата част от поръчките ми стават възможни, когато нещо някъде се издъни. — Тя широко се усмихна. — Никаква опасност скоро да остана без работа.

Сейл рулира към северната писта за излитане. В сивото небе се рееха няколко облачета. Довечера ще вали сняг, помисли си Макс, който познаваше признаците. Харесваше му обстановката в C-47 . Беше як, надежден и изключително стабилен самолет. Ако ще пренасяш карго в сърдито небе, това бе самолетът, който ти трябва.

— Излитаме — информира го тя. Форсира двигателите, C-47 се втурна по пистата и излетя в ранния следобед.

Още преди година Макс бе почувствал, че романсът със Сейл няма да се състои. Освободен от затормозващата го мисъл как да я свали, той изведнъж бе установил, че му е леко и приятно да разговаря с нея. Тя беше внимателен слушател и неведнъж му бе доказвала, че може да разчита на дискретността й.

— Плаши ме единствено това, че тази история се разнесе така светкавично — каза той. — Вече цялата страна е уверена, че ние мислим, че там има НЛО. Това ни прави да изглеждаме кукувци.

— А ти какво мислиш?

— Че ще се окаже нещо друго.

— Тогава защо харчите толкова пари?

— Ами ако все пак… — отговори след кратко замисляне Макс.

Разсмиването й го прекъсна.

— Видя ли? Вие сте кукувци. Както и да е, аз на твое място не бих се вълнувала толкова много. Всичко ще бъде прекрасно, ако се окаже, че там има НЛО. — В кабината захладня и Сейл включи отоплението. — И ако е там, Макс, аз бих искала да излетя с него. — Тя го погледна и сега вече той се засмя и й даде окуражителен знак с вдигнат палец.

Междувременно самолетът се бе издигнал на пет хиляди метра и Сейл пое на север. Животът в кабината на C-47 може да бъде прекрасен, ако слънцето грее и около теб не свистят куршуми.

— Кой ще бъде собственикът? — поинтересува се тя след малко.

— Предполагам, че индианците сиу.

— Сиу?

— Ами находката е на тяхна земя. — Стори му се забавна мисълта, че няколко индианци сиу могат да станат притежатели на звездолет, за какъвто човечеството дори не си бе мечтало. — Чудя се как ли ще реагира Бюрото по индианските въпроси.

— Можеш да заложиш и двата си крака — отговори му тя, — че никой няма да им позволи да го задържат.

Близо до Хоуп прелетяха над Мейпъл Ривър и поеха, следвайки нейното корито, на север. Когато излязоха над долината Плезънт Вали, телефонът иззвъня. Сейл вдигна слушалката, изслуша казаното и я подаде на Макс.

Естествено, беше Ейприл. Звучеше задъхана.

— Сто шейсет и първи, Макс — изстреля тя.

— Като при яхтата? — Той стисна слушалката и забеляза, че Сейл внимателно го гледа. — Сигурна ли си?

— Да, Макс. Напълно. — Ейприл не правеше и опит да скрие задоволството си.

— Поздравявам те — каза Макс. Сейл дори не се опитваше да прикрива любопитството си.

— И аз теб. Виж какво, трябва да се върнем там.

— Всъщност аз кажи-речи съм се върнал. В момента летя на път за Уинипег. Ще се прибера довечера и ще излетим още тази нощ. Става ли?

— Разбира се. Чудесно. Звънни ми, когато се прибереш.

Макс обеща.

— Помисли ли какво ще говориш утре на пресконференцията? — напомни й той.

— Да, помислих.

— Струва ми се, че вече няма причини да пазим тайната.

Сейл изобрази с устни „Какво?“.

Макс буквално чуваше как колелцата в мозъка на Ейприл се въртят.

— Ще се чувствам по-комфортно — обади се накрая тя, — ако не разгласяваме истината, докато не изкопаем онова чудо.

— Съмнявам се, че ще ни оставят на мира.

— Да разбирам ли — открито попита Сейл секунди по-късно, — че държите в ръцете си НЛО?

— Не, новините за нещастие не са чак толкова добри. Не че са лоши — и той й обясни какво се бе случило.

Тя го гледаше, без да сваля поглед от него, а очите й ставаха все по-кръгли и по-кръгли.

— Страшно съм щастлива, че това ти се случва, Макс — заяви накрая.

Приближаваха към хребета Джонсън. Макс свали поглед към околните хълмове, гладки и бели под лъчите на следобедното слънце, разгледа седловината, видя скалния откос.

— О-о, я виж колко хора са се събрали долу! — извика Сейл.

Бяха наистина много, даже прекалено много. Навсякъде се виждаха дребни човешки фигурки, а паркингът беше задръстен с коли.