Джак Макдевит - Древни брегове

От време на време двамата се качваха в „Светкавицата“ и излитаха над възвишенията. Бръснещият сняг бе запълнил по-голямата част от изкопаната дупка и сега само върховете на купчинките земя напомняха за трескавата дейност, която се бе разгърнала тук. Унилата гледка ги караше да се питат наистина ли и те са били някога долу. При един от тези полети — беше мразовит ден в края на януари — тя го помоли да кацнат.

— Не може — отказа той.

— Но защо? Сейл нали успя да кацне?

— Не знам колко е дълбока снежната покривка. При Сейл тя беше само един-два сантиметра. Освен това сега отдолу може да има и лед.

— Жалко — въздъхна Ейприл.

През февруари се отвори нетипично топло време. След няколко последователни дни с температури над десет градуса Ейприл отиде във Форт Мокси, взе Том Ласкър и направи обиколка на работната площадка с него. Беше прекалено рано, за да започват работа отново и двамата добре го разбираха. Но мисълта, че трябва да чака още цели няколко седмици, бе мъчителна.

— Може да имаме късмет — каза тя. — Може би вече няма да се застуди като преди.

Ласкър естествено не одобри идеята. Но Ейприл се консултира с Лиса Ярбъроу и след няколко дни пролетният сезон беше открит.

Мекото време се задържа осем дни. Екипът, който извършваше разкопките, се завърна и се възползва в максимална степен от открилата се благоприятна възможност. Хората изкопаха снега от траншеята и го изхвърлиха в каньона. После атакуваха коравата земя, събрали волята си в юмрук, и методично разкриха голяма зона от покрива. След това тръгнаха надолу по предната част на постройката и разчистиха извита стена от все същия зелен материал, приличащ на стъкло. За всеобщо разочарование не попаднаха на никакъв вход.

Напълно естествено всички се бяха надявали, че точно предната стена — тази, която гледаше към каньона — щеше да предложи някакъв начин да се проникне вътре. Но надеждите им не се оправдаха. Ставаше ясно, че трябва да разчистят навсякъде, да освободят коридор между постройката и заобикалящата я скала, за да разчитат на нещо повече. При това, понеже значителна част от работата предстоеше да бъде върху скалния перваз, опасността бе повече от сериозна, така че напредването отсега нататък щеше да бъде бавно и небезопасно.

Ротондата (това наименование вече твърдо бе възприето от всички) заемаше по-голямата част от обема на неясно как издълбаната в скалата кухина и извитите й стени отстояха на един метър от вътрешните стени на пещерата, а тази пролука бе запълнена с пръст и скални отломки. Точно със същото беше запълнен и канала, който бяха забелязали на екрана на търсача. През него по принцип можеше да се стигне бързо до самата постройка, но близостта му до ръба на скалата правеше използването му доста рисковано начинание. Ейприл взе решение да разчистят изцяло коридора около ротондата, преди да освободят и канала. Тя не се съмняваше, че все някъде ще намерят врата или някакъв вход.

Работниците издигнаха на билото и няколко сглобяеми модулни постройки, които да служат за складови помещения и където да се разположат комуникационните съоръжения.

Хората си бяха създали навика да слизат долу с фенерчета и да святкат с тях през зелената кенониева черупка. Имаше такива, които се кълняха, че виждат през нея, а двама заявиха, че нещо ги наблюдава отвътре. В резултат в началото плъзнаха шеги, но след време постепенно се изясни, че никой не иска да остава долу след залез-слънце.

На рождения ден на Вашингтон 4 4 22 (11-и по стар стил) февруари 1732 г. — Б.пр. времето отново се нормализира. Долината на Ред Ривър пак замръзна, а когато Макс отпразнува собствения си рожден ден на 23-и в компанията на Ейприл и Ласкърови, навън вилнееше неописуема снежна буря. Все пак вятърът утихна през нощта, а утрото беше ясно, светло и мразовито. Всъщност бе толкова студено, че още преди обяд се наложи да върнат всички по домовете им.

Вече бяха успели да освободят по-голямата част на ротондата от гробницата й. Не беше напълно разчистена още, но всички бяха единодушни, че е възхитителна с простите си форми. Стената се оказа с идеална сферична форма и подобно на издутия покрив, блесна, след като я измиха.

Макс все още гледаше първите коли на отиващите си работници да се спускат по склона, когато чу вик и смях от другата страна на конструкцията.

Откъм задната част на сградата се бе събрала малка групичка хора. Двама подсушаваха стената. Останалите надничаха вътре, заслонили очи с ръце. Няколко видяха Макс и възбудено замахаха с ръце.