Джак Макдевит - Древни брегове

Това беше краят.

— Кога се връща?

— Ами… май в сряда. В Тампа откриват авиомузей.

Макс не отговори.

— Почакай, Макс. Отивам да намеря номера.

— Не, няма смисъл. Номерът с нищо не може да ми помогне… — Макс изгледа с отвращение телефона, после огледа събралите се около него хора. Обикновена група от обикновени хора. Дванайсет мъже и една жена. Повечето на средна възраст. Спокойно можеха да бъдат взети за пътуващи до Маями туристи. Неотличими от другите в оживено място.

Само дето погледите им го фиксираха. Макс окачи слушалката.

— Нищо не мога да направя — съобщи той.

Висок, побелял мъж предложи да наемат коли.

— Няма да ни пуснат да минем — обясни Хоук. — Единственият начин е по въздуха.

Жената погледна Макс.

— Коя е Сейл?

— Тя притежава C-47 . И е пилот.

— Какво е C-47 ? — не разбра Хоук.

— Товарен самолет. Надявах се да се съгласи да кацне на върха. Вече го е правила веднъж.

Единият от пътниците беше прикован в инвалидна количка. С компютърно синтезиран глас той попита:

— А ти не можеш ли да управляваш C-47 ?

— Аз ли? Не…

— Никога ли не си се издигал с него? — попита го строен висок мъж с брада.

— Не, летял съм — призна Макс. — Но не бих могъл да го приземя на онзи връх.

Един от дошлите приличаше на неотдавна преустановил спортната си кариера футболен защитник. Беше червенокос, а в очите му гореше поглед, който караше Макс да се чувства неудобно. И този поглед сега бе забит в него.

— И защо не? — информира се той.

— Първо, защото там още има сняг. И второ, защото е нощ и е тъмно.

— Макс… казваш се Макс, нали така? — попита футболистът.

— Да.

— Ти си единственото, с което разполагаме, Макс. И аз съм склонен да заложа на теб, ако ти си готов да рискуваш — мъжът погледна останалите и всички кимнаха в знак на съгласие.

— Не-е… това не е никак добра идея — започна Макс.

— Позвъни пак на Бумър — предложи жената. — И да потегляме.

Глас в задната част на групата посъветва:

— И му кажи да сложи ски колесник. И, Макс… ако ти потрябва помощ, знай, че можеш да разчиташ поне на няколко пилота сред нас.

Макс неуверено поблагодари. Не виждаше начин да се измъкне от положението, в което сам не знаеше как се бе озовал, така че позволи да го вземат в компанията си, да излязат от терминала и да наемат пет таксита. Даде адреса на шофьорите, обеща им по петдесет долара бакшиш за бързо обслужване и сам се качи в последното такси, заедно с жената и якия мъжага. Колите се стрелнаха в нощта със свистене на гумите.

— Знаеш ли — отбеляза жената, — не останах с впечатление, че сте организирали тази акция добре.

Макс я погледна, за да види дали се усмихва, но нямаше такова нещо.

Няколко минути по-късно бяха на междущатска магистрала 29 и се носеха с пълна скорост на юг.

Вятърът продължаваше да духа. Ейприл се бе сгушила до Уил Пайп зад една от купчините изнесена от ямата пръст. Пайп й обясни, че първата грижа на атакуващите ще бъде премахването на оградата от бодлива тел. Адам не скриваше, че й се възхищава — тя бе предложила живота си, без да иска нищо в замяна. Присъствието й създаваше впечатлението, че не са изоставени от всички. Беше й благодарен и искрено се надяваше тя да оцелее през тази нощ.

Той беше организирал предната линия на отбраната зад купчините пръст, изпълняващи ролята на земен вал, които отстояха на десетина метра зад оградата. Зад гърба им се намираше ямата. Но място за отстъпление нямаше. Изключено бе хората да се скрият в нея и да разчитат, че могат оттам да се сражават.

Според него щатските шерифи малко след полунощ щяха да направят опит да ги изтласкат назад от сегашната им позиция. Ако късметът беше на тяхна страна, подкреплението, обещано от председателя, щеше да пристигне преди това. После… после щеше да се види на какво са способни тези хора.

На Ейприл й беше студено. Тя все още не можеше да повярва, че има сериозна вероятност да се стигне до нечия смърт. В света, в който бе живяла досега, стрелбата беше непозната. Стрелбата бе нещо, с което се занимаваше телевизията и което се описваше в налудничави трилъри. Стрелбата не беше, не можеше да бъде, част от реалността. Поне не от нейната .

— Виж — прошепна Пайп.

Три от паркираните на пътя коли потеглиха. Фаровете им бяха изгасени, но това нямаше особено значение, понеже целият връх бе окъпан от лунна светлина. Колите се държаха на безопасно разстояние. Пайп каза няколко думи в радиотелефона.