Джак Макдевит - Древни брегове

Ейприл усети стомахът й да се свива. Прииска й се да е нещо повече от страничен наблюдател. Но не можеше да се насили да хване карабина.

В известна степен тя бе виновна за патовата ситуация. Двамата с Макс бяха подходили много аматьорски към развивалата се криза. Позволиха да бъдат погълнати от откритията и напълно забравиха за политическите последици. А можеха да спуснат завесата и да не вдигат много шум. И електронните медии, и пресата бяха показали склонност да вземат всичко на майтап и Ейприл трябваше да ги остави да го направят, докато не обмислят внимателно посоката, в която можеха да се развият нещата. Вместо това тя се бе захванала да ухажва медиите. Да свиква пресконференции. Боже, каква глупост…

Дявол да го вземе!

Едната от трите коли, черен „Шевролет“, нов модел, започна да увеличава скоростта си. Изпревари останалите две коли, свърна на юг, направи широк завой към тях и се насочи към оградата. Спря недалеч от нея. Задната врата се отвори и оттам слезе жена в униформа на щатски шериф. Държеше мегафон.

— Председателю Уокър — каза тя в мегафона.

Гласът й изгърмя.

Уокър се показа и излезе на открито.

— Какво искате?

Ейприл погледна часовника си. Беше точно полунощ.

Жената свали мегафона.

— Председателю, време е да освободите терена.

Вятърът си играеше с бялата коса на Уокър.

— Не!

— Противопоставяте се на разпореждане на съда — напомни жената. После пристъпи напред до самата ограда — можеше да я докосне с ръка, ако пожелаеше. — Не правете, това.

— Не ми оставяте друг избор.

Ръката на Пайп намери рамото на Ейприл.

— Не се надигай, когато започне стрелбата. А още по-добре, спусни се в ямата и стой прилепена до стената. Може би след известна подготовка ще спрат и ще ни предложат да се предадем. Ако го направят, качи се горе, покажи им това и се предай. Но трябва да действаш бързо.

Той й подаде голяма ленена носна кърпичка.

Вместо бял флаг.

Наложи се да се забавят, докато Бумър, Макс и двама от посетителите (те се представиха като Уоли и Скот) приключат с монтирането на ски колесника на 47-цата. Справиха се доста ловко и личеше, че имат опит. Намираха се на рядко използвана част от пистата, зад оръжейния склад на Националната гвардия. Когато самолетът беше готов за полет, пасажерите се изсипаха от офиса на „Съндаун Авиейшън“ и се качиха на борда. В товарния отсек имаше пейки, но не беше много удобно.

С внезапно натежало сърце Макс ги проследи един по един. Приближи се Хоук и застана до него.

— Благодаря ти — каза той. — Знам, че не искаш да го правиш.

— Няма кой друг — безпомощно отвърна Макс.

Качи се, седна на мястото на пилота и съобщи на кулата, че е готов да излети за Форт Мокси. Получи разрешение, точно когато приключваше с предстартовата проверка.

На седалката на помощник-пилота седна онзи, на когото викаха Скот.

— Нещо против? — въпросително го погледна той.

— Не — отговори Макс. — Летял ли си с такова чудо? — с надежда го попита той.

— Дошъл съм тук, за да погледам как си върши работата един професионалист, Макс — обезкуражи го Скот, който изглеждаше абсолютно спокоен.

Макс се питаше, дали когато пристигнат, няма всичко вече да е приключило. Даде контакт и старият товарен самолет бавно пое по пистата.

Като излетя във въздуха, Макс се опита да визуализира в съзнанието си върха на хребета Джонсън. Очакваше, че ще заходи от югозапад. Площадката за кацане определено нямаше да е просторна, а най-дългият диагонал беше в посока на пропастта. Можеше, разбира се, да се спусне малко по на север и тогава краят на „пистата“ щеше да опре в гората, а не в празното. Но това скъсяваше ефективния път с поне шейсет метра.

Искаше му се Сейл да е тук.

Настроението в товарния отсек бе миньорно.

— Дали не са те? — и Ейприл посочи самотния хеликоптер.

— Не мисля — отговори й Пайп, като за всеки случай надникна през бинокъла. — От онова нещо стърчат толкова много цеви на различни оръжия… — Той пак погледна Ейприл. — Долу главата.

Тялото й вече бе сковано от страх.

Хеликоптерът се държеше на разстояние и кръстосваше напред-назад на около триста метра от тях. Появи се Адам и коленичи до ракетомета.

— Добре, Уил. Предполагам знаеш как да го използваш?

— Да — отговори Уил. — Но аз все още съм убеден, че трябва да свалим хеликоптера.

— Не, придържаме се към първоначалния план.

Пайп недоволно изпъшка, зареди оръжието и го сложи на рамо.