Джак Макдевит - Древни брегове

Стените на офиса му бяха скрити под снимки на самолети и на пилоти. Подписана от самия Джон Уейн фотография охраняваше горния край на сложения в рамка лиценз на пилот.

— Радвам се да те видя, Макс — поздрави го Дейвис. — Вече повиках Джордж. Къде отиваме? — Той напълни чаша с кафе и му я подаде.

Макс я взе.

— На хребета — каза той.

Дейвис се намръщи.

— Онова място, от което се опитват да махнат индианците? Където е Националната гвардия?

— Не, не, няма никаква гвардия — побърза да го успокои Макс. — Само щатски шерифи. Искат да закрият проекта, а индианците не желаят да напуснат.

— Жалко, Макс. Не мога да изпратя никого там.

— Нека бъдат две хиляди, Бил.

— Значи наистина очакваш неприятности, нали така?

— Не очаквам, а просто нямам време за губене.

Хоръс проведе последния си разузнавателен полет малко след единайсет часа и се върна в командния пост. Първото, което направи, бе да се обади на Карл.

— Не е добре — каза той направо.

— Какъв е проблемът, Хоръс?

— Вятърът. Да изчакаме една нощ, Карл. Дай ни възможност да използваме димна завеса. Иначе там ще стане кървава баня. Много е открито.

— Не мога да го направя — отговори Росини.

— Дявол да го вземе, Карл! Толкова ли не може да се пропусне една нощ? Чуй сам… — и той вдигна слушалката, за да даде възможност на Росини да чуе със собствените си уши воя на вятъра. — За какво, по дяволите, е това бързане?

— Съжалявам, Хоръс — беше късият отговор. — Приключвай преди съмване. Не ме интересува какво ще струва.

— В такъв случай ще обработя защитните им прикрития, преди да позволя някой да стъпи на онзи връх. Но на сутринта ще имаш на главата си голям брой мъртви индианци. Това ли искаш?

— Както стане, Хоръс.

Хоръс стовари с трясък слушалката върху телефона. Не улучи вилката и тя падна в снега.

— Не се целете, за да убивате — предупреди председателят, — освен в краен случай.

— Защо? — опита се да възрази Малкия призрак. — Нали това е война.

Уокър кимна.

— Знам. Но времето е на наша страна. Колкото по-дълго отложим вземането на решение, толкова по-добре за нас.

Бяха се събрали в полукръг в края на ямата. Вятърът блъскаше платнищата, които хвърляха сянка в сиянието на Ротондата.

— Защо не ни обясниш? — помоли Андреа.

— Идва помощ. Ако още ни има, когато пристигне, и ако ситуацията не се е развила до точката, откъдето не може да има връщане, мисля, че е възможно да оцелеем. И може би да запазим онзи свят…

— Но те ще се опитат да ни убият. Защо и ние да не…?

— Защото пролеем ли веднъж първа кръв, спиране няма. Така че стойте в прикритията, отвръщайте на огъня, но не стреляйте на месо. Не искам загуба на човешки живот… освен ако не може без това.

Адам дръпна Андреа и Джордж Фрийуотър настрана.

— Разполагате се по фланговете — нареди той. — Джордж, ти отиваш до паркинга. Внимавай. Онези ще имат проблем. Ще им покажем, че не могат да се стоварят с хеликоптери безнаказано. Те вече знаят, че е изключено да ни смачкат с директна атака. Значи ще опитат някаква хитрост. Не изключвам да пробват да ни заобиколят и да завладеят Ротондата.

— Това няма да мине — каза Джордж. — Нали ще се озоват долу в ямата.

— Но ще разполагат с Ротондата. Което обезсмисля всякакви други съображения. А могат да опитат да ни изненадат и в тил. — Той погледна Андреа. — Това означава да се изкачат по скалите. Аз вече надзъртах надолу и не видях нищо. Ала на тяхно място бих имал тази възможност предвид.

— Ще има ли сигнал за ответен огън? — попита Андреа.

Адам стоеше с лице, скрито в сянката.

— Не, действайте по ваше усмотрение. Само че искам те да стрелят първи.

Международното летище на Гранд Форкс не е натоварено по онзи начин, по който са натоварени „О’Хеър“ или „Хартсфийлд“ 21 21 Съответно в Чикаго и Атланта; смятани за едни от най-големите в САЩ и обработващи по близо двеста хиляди пътници дневно само по вътрешните линии. — Б.пр. . Но то все пак обслужва няколко големи авиокомпании, така че поддържа голям пътникопоток.

Двата чартъра бяха паркирани без забавяне на бетонната престилка до административните офиси в главния терминал. Макс обикаляше във въздуха над летището, докато кулата насочваше хеликоптерите на „Блу Джей“ под силния вятър.

Макс размени няколко думи с пилотите на чартърните самолети, информира ги, че той е координаторът на цялата акция, че иска да прехвърли пътниците директно в хеликоптерите и че се надява това да стане колкото може по-скоро и по-бързо.