Джак Макдевит - Древни брегове

Момчетата признаха пълномощията му, а не след дълго получи и указания от кулата да кацне от запад и да паркира пред конкретен сервизен хангар. Той предаде „Светкавицата“ на техниците и намери кола за превоз на багажа, която го хвърли до мястото, където трябваше да стане прекачването. Когато пристигна, няколко от пасажерите вече се бяха наместили в хеликоптерите. Другите чакаха реда си да се качат. Служител на товарните служби помагаше да се натовари инвалидна количка. Бен Марки бе дошъл заедно с оператор. Макс позна Уолтър Аскуит, който неведнъж бе идвал горе и който искаше да напише книга за Ротондата. Едно-две от лицата на новопристигналите му се видяха познати и Макс се готвеше да разпита кой кой е, когато чу някой да произнася неговото име. Обърна се и видя приближаващия Уилям Хоук.

— Благодаря ти за всичко, което направи, Макс — искрено каза той.

— Беше удоволствие — отговори Макс. — Надявам се да свърши работа.

Хоук бе висок и широкоплещест. В тъмните му очи гореше пламъкът на тих гняв и Макс без никакъв проблем си го представи на кон, понесъл се напред в атака срещу Седма кавалерия.

Бил Дейвис му махна с ръка — той вече седеше на пилотското място.

— Съветник — извика Бил, за да бъде чут през рева на двигателите, — ще трябва да тръгваме, ако искате да сте там преди полунощ.

Хоук погледна Макс.

— Идваш ли с нас, Макс?

— Не — поклати глава той и неубедително добави: — И без това е тясно.

Хоук му предложи десницата си:

— Успех, Макс.

Странна фраза при тези обстоятелства.

— И на вас, съветник.

Бен Марки вече бе потънал в разговор с пътниците. Хоук се качи последен и роторите заглушиха всичко останало.

Първият хеликоптер се вдигна и някой сложи ръка на рамото на Хоук, за да му помогне да влезе безопасно. После излетя и хеликоптерът на Дейвис и мина през диска на пълната луна.

Двата хеликоптера се извиха над терминала и се насочиха на север. Макс ги проследи с поглед. Лудост… Тези хора трябваше да се благодарят на Бога, ако не ги сваляха във въздуха.

Но той бе свършил работата си. Беше организирал нещата, бе натоварил хората на Уокър и сега най-сетне можеше да се прибере у дома си, да седне пред телевизора и да проследи края на историята.

Ревът на хеликоптерите едва се чуваше и след малко бе заглушен от звука на пристигащ реактивен самолет.

Прииска му се да пие една бира, преди да тръгне за дома, но никога не пиеше, когато му предстоеше да седне в кабината. И все пак тази нощ като че ли имаше право на едно малко изключение. Макс все още стоеше загледан в небето и се опитваше да вземе решение. И тогава отново чу шума на хеликоптерите.

Връщаха се.

Не след дълго видя сигналните им светлини.

Мамка му… А сега какво? Той изтича в коридора на терминала, намери телефон и позвъни в кулата. Минута по-късно разговаряше с Мери.

— Федералните — отговори му с една дума тя.

Макс загуби известно време в убеждаване на Бил Дейвис. Предложи му повече пари — значително повече! — но Дейвис не пожела да бъде съблазнен и Макс не можеше да го вини. Човекът рискуваше да загуби лиценза си, а като нищо можеше да бъде даден и под съд, че се е противопоставил на заповедта на кулата да се върне.

— Има ли нещо друго, с което бихме могли да излетим? — попита загубил търпение Уилям Хоук, който през цялото време неспокойно бе премествал поглед от пасажерите към Макс и обратно, сякаш се безпокоеше, че хората могат да загубят търпение и просто да се махнат оттук.

— Не.

— Ами ти, Макс? — попита кротко Бен Марки. Способността на Бен да гарнира невинна насмешливост с безукорна честност — качество, донесло му славата на най-обичан водещ в тази част на Америка — веднага постави Макс в положение на отбраняващ се. — Ти нямаш ли авиокомпания?

— Не. „Съндаун“ реставрира и продава антични машини. Не сме превозвач.

Хоук погледна часовника си.

— Макс, трябва да има някакъв начин!

Но Макс вече съжаляваше, че не се бе качил в самолета си по-рано. Сега можеше да лети към Фарго.

И все пак… и все пак като че ли имаше алтернатива. Той отиде до редицата телефони и набра номера на Сейл. Натъкна се естествено на автоматичен секретар. Представи се и изчака тя да вдигне слушалката. Когато не го направи, позвъни в офиса й. Вдигна Бумър Клавис:

— „Тор Еър Карго“.

— Бумър, Макс е. Там ли е Сейл?

— Как я караш, Макс? — дружелюбно попита Клавис. — Мога да ти дам номера, на който ще я намериш. Тя е във Флорида.