Джак Макдевит - Древни брегове

Макс направи плавен завой на юг и пришпори „Светкавицата“.

Двайсет минути по-късно кацна в Гранд Форкс. Рулира по пистата и спря пред редица неотличими на външен вид терминали. „Каспър“ бе базово летище за няколко товарни авиокомпании, служба на селскостопанската авиация и авиошкола. Както и на „Блу Джей Еър Транспорт“. Скочи от самолета едва ли не преди да бе спрял и бързо влезе в жълтата сграда, където се намираха бизнес офисите на „Блу Джей“.

Още докато бе във въздуха, се бе настроил на вълната на въздушните диспечери и знаеше, че единият от чартърите захожда, а другият е на трийсет минути полет. Индианците бяха изпратили някой да посрещне хората, но Макс знаеше, че не някой друг, а той ще трябва да организира нещата по начин, който би позволил на мистериозните приятели на Уокър да се доберат до хребета навреме, за да бъдат полезни. Той намери телефон и набра номер.

Гласът на Бил Дейвис звучеше, като че ли го вдигаше от леглото.

— Я повтори това, Макс?

— Имам поръчка от името на дванайсет пътници за два хеликоптера. Вероятно ще ги придружават един-двама души от телевизионната станция. Да кажем, че са общо четиринайсет.

— Кога?

— Тази нощ.

— Не мога нищо да направя толкова бързо, Макс.

— Случаят е крайно спешен — обясни Макс. — Ще платим двойна тарифа. И премия за пилотите.

— Колко?

— Хиляда… на всеки.

Бил обмисли.

— Ето какво… ти нали каза, че имаш нужда от два хеликоптера?

— Да.

— Добре. Виж, имам само един пилот, който ще се съгласи да излети извън графика. Но аз лично ще пилотирам втория хеликоптер.

Макс благодари и набра друг номер.

— Телевизия KLMR . Ако желаете да се свържете с отдел за реклама, натиснете едно. Ако…

Макс погледна часовника си. Беше единайсет без двайсет.

Той изслуша нетърпеливо инструкциите до края и когато научи номера за връзка с информационния отдел, натисна нужния бутон.

— Информационно бюро.

— Обажда се Макс Колингуд. Аз съм един от тези, които се занимават с Ротондата. Бих желал да говоря с директора на отдел „Новини“.

— Изчакайте така, моля.

Кратка пауза. След това в слушалката се чу познатият баритон:

— Ало… Бен Марки на телефона. Колингуд, ти ли си това наистина?

— Аз, наистина съм аз.

— Не трябваше ли да си горе в момента? Или се обаждаш от хребета?

— Не. Слушай, нямам много време за разговор, но мога да ти предложа страхотна история.

— Чудесно. — Макс усети, че е събудил откровен интерес в събеседника си. — Къде да се срещнем?

Той му даде инструкции, прекрати разговора и после се свърза с кулата на диспечерите.

— Оперативен отдел — съобщи късо мъжки глас.

— Дежурният по смяна, ако обичате. — Макс беше благодарен, че не му се налага да комуникира с автоматичен секретар.

— Мога ли да й кажа кой се обажда?

— Макс Колингуд. От „Съндаун Авиейшън“.

— Изчакайте така, господин Колингуд.

Паузата този път беше дълга и на два пъти го успокояваха, че дежурният след малко ще говори с него. После отново познат глас:

— Здрасти, Макс.

Макс лично познаваше повечето от старшите служители по въздушно движение в Гранд Форкс. Това беше Мери Хопкинс — бивш вицепрезидент на Въздухоплавателната асоциация на Дакота. Беше висока, тиха, непредубедена, омъжена за раздразнителен счетоводител на фондова борса.

— Мери — каза той в слушалката, — знам, че си заета.

— Няма нищо. Какво мога да направя за теб?

— Има два пристигащи чартъра. Единият от тях може би каца в този момент. Другият — след малко.

— Добре — каза тя. — Виждам ги.

— Ще докарам два хеликоптера от „Блу Джей“ да вземат пасажерите. Ще ти бъда благодарен, ако можеш да организираш да останат заедно и да разрешиш пряк транзит.

— Искаш да оставя пасажерите в самолетите, докато не пристигнат хеликоптерите?

— Да. Изтегли ги някъде да не пречат, а аз ще се погрижа хеликоптерите да кацнат наблизо. Става ли?

— Макс…

Знаеше, че това представлява нарушение на обичайната процедура и че молбата му не й доставя удоволствие.

— Не бих поискал това от теб, Мери. Знаеш, че не бих. Но е важно. Заложен е човешки живот.

— Да няма нещо общо с онази история на границата?

— Да — призна той, — може да се каже, че има.

— Ще направя каквото мога — обеща тя. — Как да се свържа с теб?

Бил Дейвис представляваше сто и трийсет килограма човешка плът, натъпкана с нескривано желание за печалба, откровен житейски цинизъм и сухо чувство за хумор. Имаше четири развода зад гърба си. Неотдавна бе прекарал лека сърдечна атака, така че сега беше склонен да живее в минало време и да говори като че ли дните му са преброени.