Джак Макдевит - Древни брегове

Брокоу:Значи възнамерявате да отнемете със сила земята на индианците сиу, защото някои хора в Северна Дакота се притесняват?

Полк:Има и други съображения. Не знаем точното естество на опасностите, които може би ни дебнат там. Болести, например. Това е основната ни грижа. Просто се налага стриктен контрол над тези врати.

Брокоу:Изглежда обаче, че индианците няма да се подчинят на съдебното постановление.

Полк:Честно казано, не мисля, че им е оставен голям избор.

Брокоу:Е, все пак те са тези, които трябва да решават. Господин Полк, готови ли сте да използвате сила?

Полк:Сигурен съм, че няма да се стигне до това.

Брокоу:Но ще използвате, ако се наложи, така ли?

Полк:Уверени сме, че нещата ще бъдат разрешени по мирен път.

Брокоу:Благодаря ви, сър.

Полк:Аз ти благодаря, Том.

Хоръс Гибсън седеше във временния команден пункт, изграден на хълм на няколко километра северно от хребета Джонсън, и разглеждаше последните въздушни снимки на района, както и синоптичната прогноза. Беше свършил съвестно домашната си работа по отношение на Адам Скай и не очакваше в отбраната да има някакви пропуски. Не беше съвсем сигурен и с какви точно оръжия разполага Скай.

Предпочитанията на Гибсън бяха да пусне димна завеса и да проведе обработка с парализиращи гранати. Заслепи ги, раздрусай ги и после използвай хеликоптерите за десант, преди да са се съвзели, за да се прегрупират. За нещастие горе духаха ветрове със скорост шейсет километра в час и дори се очакваше да се усилят през нощта. Значи не можеше и да се мисли за димна завеса като прикритие на атаката. Още по-лошото бе, че ветровитото време щеше сериозно да ограничи маневреността на хеликоптерите, но това не бе фактор от решаващо значение.

Ако зависеше само от него, Хоръс щеше да обсади района и кротко щеше да изчака защитниците да се предадат сами. Но натискът да се намери решение на ситуацията идваше не от къде да е, а от Белия дом. Направи го, Хоръс! И толкова.

Местността не беше удобна за водене на сражение. Защитниците имаха пряка кръгова видимост върху голям район, без никакви възможности за прикритие от страна на атакуващите. Щяха да ги изпозастрелят като на стрелкови полигон за чинийки.

Най-практично изглеждаше да атакува земните валове с хеликоптерите „Блекхоук“ и да се опита да изтласка защитниците в ямата. Или да предизвика достатъчно хаос, за да осъществи кацане.

Елизабет Силвера бе заела заедно с началник Даутабъл и десетина офицери от полицията място на възвишение на около четиристотин метра западно от горния край на пътя до върха. Позицията им бе открита, ако индианците започнеха да стрелят, но за сметка на това предлагаше идеални условия за наблюдение. Купчините пръст бяха в сянка и Скай беше окачил платнища на рамки от дървени пръти, за да не се виждат хората му на фона на сиянието от Ротондата. За тяхно нещастие нощта беше ясна и имаше почти пълна луна. Разузнавателният хеликоптер правеше редовни огледи и сега бе увиснал над северната част на планината.

Даутабъл бе посрещнал с нескривано облекчение факта, че ГСО нито очаква, нито желае въоръжено съдействие от него. Единственото, което тези хора искаха от страна на полицията, бе да държи настрана всички външни лица далеч от върха. Външни означаваше „медиите“.

Елизабет знаеше, че когато атаката започне, тя ще се развие мълниеносно. Вече бе виждала веднъж нещо подобно, пак с участието на Гибсън. Сега очакваше кодирано обаждане, което да я уведоми за времето на атаката с евентуалните специални инструкции, които командирът можеше да има за нея. Даутабъл бе казал нещо, но тя не го слушаше. В този момент чу шум от двигателя на друг самолет.

Това не можеше да бъде „Блекхоук“.

Странно. Изключено бе да има още някой в небето, с изключение на хората от службата на щатските шерифи.

Сив витлов самолет захождаше от юг. Елизабет вдигна бинокъла. Самолетът носеше инициали на американската армия.

— Какво, по дяволите, става тук? — промърмори тя на себе си и изпрати позивна до хеликоптера. — „Светкавица-едно“, тук е „Неуверен“. Имаме натрапник.

— Виждам го — чу се в отговор.

— Предупредете го да напусне въздушното пространство над района.

— „Неуверен“, аз от цяла минута се опитвам да се свържа с него. Но той не отговаря.

Самолетът се снижаваше и бързо се приближаваше.

— Какво да предприемем, „Неуверен“?