Джак Макдевит - Древни брегове

— Съжалявам — изрече той на глас. — Аз съм дотук.

Нещото се отдалечи на още двайсет метра. И се разпадна.

А в снега под него остана тъмен предмет.

Джери Тъли.

От този ден Джим Стюйвезант стана религиозен. Разказът, който в крайна сметка все пак се появи във „Форт Мокси Нюз“, бе съкратена версия на цялата истина.

За нещастие във Форт Мокси нямаше готова църква подръка. Но Бог се грижи за всичко и в конкретния случай той се погрижи да го има Кор Йенсен. Кор възнамеряваше да замине за Аризона, за да види дали ще може да живее в семейството на сина си и снаха си. Още не му се искаше да продава прекомерно голямата за сам човек своя къща, преди да се е уверил, че ще може да живее в чужд дом. Възможността да я даде за кратко под наем на телевизионен проповедник беше повече от добре дошла. Така и не му хрумна, че подобно решение може да доведе до постоянен разрив със съседите — те бяха предимно методисти и лютерани, — които предпочитаха по-консервативна форма на изповядване на религията от шумните възхвали и ораторски изстъпления, характерни за практиката на Стария Бил.

За да може да изпълни функцията си, къщата на Кор се нуждаеше от известно обновяване. Доброволците събориха три вътрешни стени, за да обезпечат нужното пространство за срещи (те изпратиха на Кор по пощата декларация, че всичко ще бъде възстановено, както си е било). Монтираха нови стени в тъмна ламперия, украсени от пода до тавана с лавици с книги, за да пресъздадат характерната за Бил творческа атмосфера. Сложиха орган, построиха подиум за изпълнители и инсталираха нужните комуникационни съоръжения, последен крясък на модата. Два дни след тяхното пристигане и точно навреме за съботната вечерна служба Църквата от Дълбоката провинция беше готова за използване.

Точно в 19:00 местно време жизнената музикална тема от „Тази стара религия…“, с която започваше шоуто на Бил, разтърси основите на къщата и на трийсетата нота самият Бил мина величествено пред камерите и приветства огромната си телевизионна аудитория от Форт Мокси. Обясни, че Доброволците са дошли тук, за да поведат битка с дявола и запя начело на хор от осемнайсет души (благодарение чудесата на съвременната техника за възпроизвеждане на звук, те звучаха като стотици) гръмогласна версия на „Каква могъща крепост е нашият Бог“. След първия куплет хорът (неговото местоположение на втория етаж бе умело скрито с драперии и завеси) се включи и доста бързо бе създадена необходимата атмосфера.

— Братя и сестри — изрече Бил, като вдигна ръце, — може би се чудите защо трябваше Доброволците да дойдат чак тук, на границата в Дакота. Защо толкова много от нас почувстваха, че Бог иска да бъдем тук… Днес ние се намираме в сянката на хребета Джонсън. — Той погледна покрай камерите и взорът му мина през стаи и прозорци, за да стигне навън, където вярващите продължаваха да прииждат на тълпи. — Само на няколко километра оттук учените отвориха врата към друго… — направи драматична пауза — … място. Казах друго място . И какво е това място, което те намериха? Говорят за дървета и езера, за бели цветове и безвредни твари, за красиви небеса и топли нощи. Речникът, който използват, е добре познат на всеки от нас, поглеждал в книгата „Битие“. — Бил извинително се усмихна. — Те, разбира се, не осъзнават това. Те не могат да познаят онова място , защото са силно свързани с този свят… Но ние знаем къде са били те, братя и сестри…

— Амин — обади се публиката в импровизираното студио.

Алма Каята, репортерка от „Уинипег Фрий Прес“, го хвана за интервю след службата.

— Преподобни Адисън — започна тя, — наистина ли вярвате, че сме открили Рая?

Намираха се в неговия офис, на горния етаж в задната част на новопоявилата се църква. Обстановката беше спартанска и доста скромна на фона на властта и влиянието на човека, който се намираше в нея. Той беше донесъл тук само бюро, два стола, а няколкото екземпляра на Библията, „Светата воля“ на Меткалф и „Оксфордски теологични студии“ стояха на мраморна полица. На стената висеше маслен портрет на майката на Адисън.

— Да — отговори й той, — аз наистина вярвам, че е така. Не можем да сме напълно сигурни, наистина, но съм убеден, че ако отидем там, ще мога да ви отговоря с положителност.

Отговорът допадна на Алма. Човекът реагираше смислено на въпроси, а това бе важна предпоставка, за да се получи добър очерк.

— Възнамерявате ли да отидете там? На Едем?