Джак Макдевит - Древни брегове

През целия живот, който й предстоеше, недъгавият й мозък щеше да остане вкопчен в спомена за небето, в екстаза на кратките секунди, когато тъмнината, хаосът и слабостта се бяха свили някъде далеч зад нея, в онзи пренебрежимо кратък епизод от живота й, когато Джери Тъли бе разбрала какво е да си… Бог.

Адам и Макс се върнаха в скафандри, за да приберат тялото на Арки. Сбогуваха се с него два дни по-късно на скромна католическа церемония в параклиса на резервата. Свещеникът, който също живееше край Дяволското езеро, произнесе на езика на сиу древните думи за сбогуване.

Опечалените бяха разпределени в две приблизително равни групи от индианци и техни приятели. Имаше голям брой доста привлекателни млади жени, както и девет играчи от училищния баскетболен отбор, на който Арки се оказа помощник-треньор.

Макс бе информиран, че като един от спасилите се благодарение саможертвата на Арки, от него ще се очаква да каже няколко думи за случилото се. Така че той използва бележника, за да систематизира мислите си. Но когато настъпи сублимният момент, намиращия се в джоба му бележник изведнъж му се стори в друга вселена. Притесни се от мисълта, че някой може да се удиви как така един човек не може без странична помощ да опише чувствата си към приятел, пожертвал за него своя живот.

— Арки не ни познаваше двамата с Ейприл много добре — започна Макс, изправен на олтара в параклиса. — Само преди няколко месеца ние дори не се бяхме виждали… Днес тя и аз сме тук не само благодарение на смелостта му, но и защото той единствен успя да запази хладнокръвие в условията на смъртна опасност. Според мен Арки знаеше, че няма да се спаси. Така че се пожертва заради нас… — Макс пое дълбоко въздух. Публиката го слушаше, затаила дъх. — Когато го посетих за пръв път в офиса му, забелязах, че държи един лък на видно място на стената. Бил на баща му, обясни ми той, и не скриваше гордостта си. Лъкът беше оръжие на воин. Моят баща също е бил воин. И знам със сигурност, че той би се гордял да има такъв син. — Гласът на Макс затрепери. Той отново видя в съзнанието си малкото момиченце, залепило личице на прозореца на самолета.

Беше решил, че този спомен е окончателно погребан, когато бе минал през вратата, за да се опита да спаси Ейприл. Но сега, в студената кристална чистота на този момент, разбра, че той винаги ще го спохожда.

Сред индианските племена от Дакота и далечния северозапад е обичай на погребение да се минимализира чувството на загуба. Вместо да се държат като опечалени и скърбящи, тези хора празнуват живота и постиженията на духа, приел тленна форма и настанил се временно сред тях. Част от това празнуване е сведеното до ритуал правене на подаръци между членовете на семейството.

В края на церемонията Макс бе повикан от хлапе, което му се представи за брат на Арки.

— Имаме нещо за теб — загадъчно му каза момчето.

И докато всички в компанията шушнеха на ухо предположенията си, то извади дълга тясна кутия, увита в ръчно тъкана материя. Макс поблагодари и отвори кутията. Беше лъкът.

— Не мога да взема това — протестира Макс.

Тогава се изправи Джеймс Уокър и се обърна така, че събралите се да чуят думите му:

— Ти нали сам каза, че този лък е оръжие на воин.

Всички шумно изразиха одобрението си.

— Но аз не съм воин — обясни Макс. — Аз съм бизнесмен.

Председателят на племето се усмихна.

— Ти носиш духа на воин, Колингуд. Арки даде живота си за теб и решението да получиш лъка му е на неговото семейство. — И понеже Макс продължаваше да се колебае, Уокър допълни: — Той би искал лъкът му да намери новия си дом близо до теб.

Един от студентите въведе посетителя, погледна въпросително Ейприл и се оттегли.

Тя стана и протегна ръка:

— Господин Аскуит?

— Приятно ми е да се запозная с вас, доктор Кенън. — Ръкостискането на Аскуит беше малко неуверено — той хвана само пръстите й. — Не знам дали сте чували за мен.

Свенливостта в тона му подсказваше по един деликатен начин, че Аскуит съзнава собствената си значителна популярност. Това беше, разбира се, Уолтър Аскуит — двукратният носител на наградата „Пулицър“, критик, есеист, поет, новелист — най-известен с поредицата си унищожителни коментари на социални теми. Последният му сборник „Късни новини от Вавилон“ бе останал в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ цели шест месеца. Ейприл помнеше от колежанските си години един свой учител, който бе в залеза на дълга кариера като редактор и писател. Бяха им дали да разработят книгата на Аскуит „Осъдени на варварство“ — друг сборник разгромни атаки срещу различни литературни знаменитости и продуктите на техния труд, в една от които въпросният даскал изплуваше за миг от блатото на посредствеността, колкото да поеме между веждите си стрелата на великана. Този човек гордо бе показал страницата и дори реда със своето име на учениците и в този миг Ейприл бе разбрала, че заядливата забележка е върхът на неговата кариера. Нещо като да си… бръснаря на Данте?