Джак Макдевит - Древни брегове

Негови врагове бяха основно централната преса, либералните политици, църквите с ляв уклон, с две думи всички онези сили, които сега мълчаливо си затваряха очите пред моралния колапс на американския народ. Върху него се сипеха обвинения във всички мислими престъпления, включително злоупотреба и лицемерие, опит да използва религията, за да изкопчи средства от спонсорите, ехидни насмешки, че е измамник-теолог, за да се стигне до върховната обида — че може би изобщо не вярва в Бога.

Нищо от това не беше истина в точния смисъл на думата. Например по повод вярата му в Бога: Бил никога не бе мислил над теологията достатъчно дълго, за да се безпокои относно подробностите, но той напълно искрено смяташе — и много пъти го бе казвал в проповедите си, — че всеки има пряка линия до кабинета на Бога. Не се колебай да използваш телефона, твърдеше той, кажи каквото ти е на душата и Бог никога няма да ти затвори.

Също така искрено той вярваше в собствената си праведност, защото нали даваше надежда на отчаяните, упование на загубилите пътя, усещане за принадлежност в отхвърлените. На всички, които идваха при него — хората, изкачили своя Синай в живота, за да съхранят в себе си духа на Доброволеца, — той предлагаше изкупление, спасение от болката и небесен компас.

О, да, Бил беше вярващ. Та нали именно Бог стоеше до него, когато хорът запееше, а Доброволците започнеха да изплакват греховете си и да се кълнат, че ще променят живота си.

А най-голямата лъжа беше, че го прави заради парите.

Парите бяха чудесно нещо и никога не го бе отричал. Но той гледаше на тях като на благоприятен страничен ефект, когато правиш добро, като възнаграждение, че вървиш по Божия път и живееш според догмата. Истинската му мотивация можеше да се намери в екстаза да стоиш пред тълпата и да тръпнеш с реакцията на човешките същества, чули Божията истина. Обичаше да ги омайва със силата на Словото, да държи емоциите им в шепата си и със силата на своята реторика да разчупва техните окови, обричащи ги на прозаичен живот.

Бил прекрасно усещаше романтиката в историята за един Бог от пустинята, който бе обичал своя народ и в крайна сметка бил разпнат на кръста, за да спаси всички създания, дишали някога на земята. Да! Хората разбираха това и обожаваха този разказ. А покрай другото обожаваха и него самия, защото той успяваше някак да стане част от посланието.

Второто му предаване от Форт Мокси бе по време на последната снежна буря за сезона. В досегашния си живот Бил не бе виждал много сняг, така че това стана повод да почерпи вдъхновение. Докато снежинките бръснеха по прозорците отвън, той разказа по нов начин за любовта на Бог към Адам, въпреки неговото неподчинение. И накара сърцата на хората да затуптят в синхрон с неговото.

— Но Адам се върна в Градината.

— Амин! — извикаха Доброволците.

— О, Господи, нуждаем се от силната ти ръка.

— Алилуя!

— Дай ни знак. Покажи на неверниците, че си на наша страна.

Той помоли слушателите си да пишат до техните представители.

— Настоявайте да се изтеглим оттам. Защото другото би означавало да сме глухи пред заповедта му. — Очите му се напълниха със сълзи. Вятърът отвън се засилваше. Бил усети Присъствието. — Покажи им силата си, Боже на Авраама — извика той. — Моля ти се в името на твоя Син.

Хорът избухна в тържествен псалм. Стаята се разтресе, хората се разплакаха и вятърът любовно обгърна къщата. Аманда Декстър, на която винаги можеше да се разчита, че ще откачи в кулминационния момент на добра служба, изкрещя благодарността си към своя Създател и се свлече на земята, продължавайки да потръпва конвулсивно.

Песнопенията продължиха в съпровода на играещия си с прозорците вятър, а Бил усети нещо в душата му да се отваря и в него да се влива силата на Ангела — пратеник на Всевишния. И за пореден път изпита екстаза от довеждането на тези хора в лоното на Бога. Сля се с Ангела, превърна се в едно цяло с него, напипа пулса на бурята, видя отгоре сипещата се по покривите снежна пелена и губещите под нея очертанията си сгради.

Изведнъж се озова отново вътре. Органът беше спрял, Доброволците стояха изнемощели на пътечките между редиците седалки, крепяха се прави взаимно, шепнеха „Алилуя“ и рухваха обратно на столовете.

— Възхвала на Бога! — изрече Марк Майер с пепеляво лице. — Почувства ли го? — въпросително погледна към Бил той.

— Да — разтърсен от дъното на душата си призна Бил. — Почувствах го. — Тази вечер, повече от всеки друг път в цялата си кариера, той бе уверен, че е вървял редом с Него. — Мисля, че това е нашият знак — допълни той. — Уверен съм, че това е знакът .