Джак Макдевит - Древни брегове

Така че взе решение да излезе в пенсия в края на първия мандат на Тейлър, докато още бе достатъчно млад, за да се наслаждава на свободното си време. Щеше да пише мемоари, да пътува из страната и да прекарва повече време с внучетата си, пръснати от Спокейн до Кий Уест. Възнамеряваше и отново да започне активно да играе бридж — любимо занимание, което бе изоставил преди четвърт век.

Истината всъщност бе, че Хари може би вече беше станал твърде стар. Загубил бе страстта си към политиката, вкуса си за власт. Не му доставяше удоволствие както преди да въздейства върху процеса на вземане на политическите решения, да стои рамо до рамо с истинските хора, които ги вземаха, дори да прави станалата му навик неделна обиколка като гост на различни телевизионни програми. Ето, тази вечер го бяха поканили на прием в чест на йорданския крал, а той усещаше, че би дал мило и драго да си бъде у дома с Мериан, събул обувки и седнал пред телевизора да гледа някой свестен филм.

Както винаги се случваше на подобни светски мероприятия и този път го обградиха половин дузина хищници, които се надяваха да го използват като лост за постигане на целите си. Единият например беше директорът на НАСА, Рик Кео, който го залови на масата с ордьоври.

Хари не харесваше много Рик Кео. Директорът беше бивш астронавт и се радваше на естествена популярност сред обикновените хора. Но имаше склонност към позьорство и повече се интересуваше от развитието на собствената си кариера, отколкото от проблемите на поверената му организация.

Кео се движеше сред гостите с чаша ром с кока-кола в ръката и правеше всичко по силите си да изглежда като човек, принуден да се занимава с нещастни инциденти и да търпи тъпотата на бюрократите. Двамата си размениха няколко общи фрази и Кео доста безцеремонно си дойде на думата:

— Господин вицепрезидент, имаме проблем. Говоря за онова нещо на хребета Джонсън. Хората ми започват да се питат има ли някакво бъдеще в онова, с което се занимават.

Още на времето, когато общественото мнение бе склонно да подкрепи подобна идея, Кео бе застанал начело на инициатива за поставяне началото на агресивна програма за управляеми полети, но през последните години също толкова убедително бе защитавал нуждата от повече икономии, засилен научен подход и на първо място — безопасност. Беше възнисък, под метър и седемдесет, тесен както в раменете, така и в интелекта. Имаше нещо особено в характера си — склонност да се разсейва и да сменя темата на разговора просто така, изведнъж. Да говориш с Кео, както веднъж един от известните учени в столицата бе допуснал да го цитират в интервю, бе като да разговаряш с човек, криещ се зад дърво.

— Какво искаш да кажеш? — попита Хари.

— Ти сериозно ли ме питаш? Може би тогава ще ми обясниш какъв е смисълът от ракетни двигатели и совалки, ако можеш да свършиш същата работа ходейки? — и той доизпи питието си на една глътка. — Какво смята да предприеме президентът по този въпрос?

На Хари му бе писнало да слуша за Ротондата. Не беше от онези, които се тревожат за щяло и нещяло, а и бе убеден, че цялата тази история ще отшуми сама, ако много не се човърка. И когато това станеше, животът пак щеше да си тръгне постарому.

— Спокойно, Рик — подметна той. — Винаги ще има мисии за НАСА.

— Хубаво, нека тогава някой каже това на моите хора, защото те почнаха да се озъртат. Господин вицепрезидент, хората ми са на ръба да започнат да напускат. А това не са какви да е хора — те са влюбени в работата си. И са незаменими. Почувстват ли веднъж, че онова, което вършат, е лишено от смисъл, смятай, че са си отишли. И тогава организацията ще умре.

И твоята сладка работа с нея.

— Ще говоря с президента — обеща Хари. — Сигурен съм, че той ще прояви желание да прочете декларация за намеренията на администрацията.

— Мисля, че може да направи нещо далеч по-добро. Искаш ли да ти кажа какво? — Хари завъртя чашата в ръката си, чакайки да чуе неизбежното: — Затворете онзи район. Изпратете ескадрила F-111 и унищожете онзи връх. Ако държите, можете да се извините по-късно, но не вярвам някой да се оплаче. Никой няма да го стори.

Гранд Форкс, СД, 2 април

(Юнайтед Прес Интернешънъл):

Шофьор, обвинен в причиняването на верижната катастрофа от събота по междущатска магистрала 29, в която пострадаха седем коли, заяви, че „нещо“ му изтръгнало волана от ръцете и насочило колата през осовата линия в лентата за насрещно движение. Джон Кълвър от Фарго, двайсет и деветгодишен, вчера упорито твърдеше, че не е имал никаква възможност да си върне контрола над своята „Хонда“, модел 1997 година. Полицията установи, че Кълвър е бил в състояние на алкохолно опиянение, когато се е забил челно в микробус, поставяйки началото на верижната катастрофа, отнела живота на трима души.