Джак Макдевит - Древни брегове

Спомни си за телевизионните камери. И точно, докато се питаше дали микрофоните са уловили последните му думи, осветлението изгасна.

— Проверете прекъсвачите — извика веднага някой.

Инцидентът не бе в състояние да развали доброто настроение на хората и те запяха нов псалм.

Бил си сложи слушалките, за да чува Хари Стейпълс, неговия технически директор.

— След секунда ще оправя нещата — обеща Хари.

В стаята беше абсолютно тъмно. Бил не виждаше даже светлината, която би трябвало да прониква отвън. Това можеше да означава само едно: уличното осветление също бе изгаснало.

— Всички да останат по местата си, докато не бъде отстранена повредата — нареди с висок глас той.

Продуцентът му го информира, че не са в ефир.

— Но поне ни изключиха с гръм — допълни той. Студиото в Уитбърг бе реагирало своевременно и вече запълваше паузата с госпъли.

Доброволците завършиха поредния псалм и заръкопляскаха на себе си, доволни, че са победили изневерилите им лампи по същия начин, по който побеждаваха всичко останало.

В слушалките отново се чу гласът на Хари:

— Повредата е извън нас, преподобни. И отоплението спря.

На стълбите се появиха хора с фенерчета.

— Добре — извика Бил, — приключваме и си тръгваме. — Бяха наели мотели в Морис, Манитоба, на около половин час оттук на север, в Канада. Той се обърна с лице към публиката: — Приятели, справихте се отлично. Да се прибираме.

Но те и без това вече бяха тръгнали да излизат и сега търсеха в тъмното връхните си дрехи. Бил изчакваше, говорейки с най-близките си помощници. После чу предната врата да се отваря.

Груб мъжки глас, съвсем не в тон с досегашното възвишено настроение на вечерта, каза:

— Ей, какво, по дяволите, е това?

Някой изхлипа.

От външната страна на прага имаше плътна снежна стена.

Франк Мол си беше у дома и слушаше концерт на Моцарт, когато токът спря и музиката секна. През прозореца се виждаше, че и уличното осветление е изгаснало.

Пег излезе от стаята си с фенерче в ръка и се отправи към разпределителното табло с бушоните.

— Навсякъде е изгаснало — каза Франк и посегна към телефона.

— Съжаляваме — чу се запис на номера на електроснабдителната компания, — но нашите техници в момента са заети. Моля, изчакайте.

Той остави слушалката обратно, седна на мястото си и сложи крака на възглавничката.

— Скъсан кабел някъде — промърмори Франк. Навън беше кучешки студ, но къщата бе добре изолирана.

Двамата се разприказваха, доволни от инцидента, внесъл малко разнообразие в ежедневието им. От другата страна на улицата предната врата на Ходж Елиът се отвори. Ходж изнесе петромакс на верандата и погледна към улицата.

Телефонът иззвъня.

— Франк? — беше гласът на Иди Торалдсън. — Нещо се е случило в дома на Кор. Изпращаме хората.

Ставаше дума за Групата за бързо реагиране, която преди време Франк бе ръководил.

— Какво? — не разбра той. — Какво се е случило?

— Не съм сигурна — призна тя. — Някой е затрупан. Повиках и полиция от Кавалиър. Мисля, че няма да е лошо и ти да хвърлиш един поглед.

— Добре — съгласи се той, без да скрива, че е озадачен.

Пег го погледна обезпокоена.

— Какво има? — поинтересува се тя.

— Не знам. Иди ми каза, че някой бил затрупан. Но какво, по дяволите, може да означава това? — Вече беше облякъл палтото си. — Заключи след мен — нареди за всеки случай той.

Къщата на Кор отстоеше на някакви си шест преки от неговата. Изчака в алеята, защото отвън минаваше цяла колона на пожарникарите-доброволци. След това излезе на заден ход и зави наляво. Две минути по-късно паркира зад тълпата, започваща на половин пряка от дома на Кор. Беше точно зад Групата за бързо реагиране. Кварталът бе гъсто озеленен с бъзови дървета, така че беше трудно да види оттук какво точно се бе случило. Но хората наоколо се вълнуваха и разговаряха на висок глас.

След малко пристигна и пожарната кола. Тълпата се раздели и се оттегли встрани, за да даде път на линейките, които следваха. Франк най-сетне получи шанс да погледне.

Там, където се бе намирала къщата на Кор, впоследствие превърната в Църквата от Дълбоката провинция, сега имаше снежен цилиндър, висок два етажа. На върха му снегът беше навят като сладолед във фунийка.

Хари Милс обичаше да казва, че е истински продукт на провинциална Америка. Беше прекарал трийсет години в Конгреса на САЩ, осем от тях в качеството на Председател на сенатския Комитет по въпросите на въоръжените сили, преди да стане вицепрезидент на Мат Тейлър. Хари казваше на хората, че няма други политически амбиции, освен тази да служи на нацията по подобаващ начин. И сигурно беше искрен, защото щеше да е навършил седемдесет и седем, преди да му се отдаде шанса да се кандидатира за най-високия пост в страната.