Джак Макдевит - Древни брегове

— Доктор Дийкин, абсолютно сигурни ли сте в това какво сте видели?

Кас погледна в обективите на телевизионните камери.

— Да — каза той. — Напълно.

— Но защо хората при хребета Джонсън мълчат по въпроса? Прикриват ли нещо?

Дийкин обмисли отговора си, преди да продължи:

— Не мисля. Разбирате ли, каквото и да е това нещо, то беше невидимо . Така че те може би просто не знаят за неговото съществуване.

— Значи твърдите, че нещо, което не може да бъде видяно, е минало през вратата?

— Мисля, че е така.

— И сега е на свобода в Северна Дакота?

— Да, склонен съм да вярвам в това.

Интервюиращият се обърна с лице към камерата:

— И така, може би имаме невидим посетител. Гледайте ни пак след минута, когато ще се опитаме да установим дали има връзка между преживяното от доктор Дийкин, днешните слухове за безтелесни гласове край една далечна гара и мистериозната смърт на един ловец, недалеч от хребета Джонсън.

Цитат от „Часът на новините с Джим Лиърър “, 28 март. Разговор с доктор Едуард Банерман от Института за съвременни изследвания на тема „Вратата в Дакота“, водещ Джим Лиърър. Доктор Банерман е два пъти носител на Нобелова награда за физика.

Банерман:Може наистина да се окаже онова, което физиците наричат мост, т.е. връзка между отделни вселени. Мъглявината Конска глава в небето на Едем, например, не е задължително да бъде нашата Конска глава. Просто не знаем. И ако искаме да бъдем напълно откровени, ще трябва да признаем, че най-вероятно никога няма да разберем цялата истина по въпроса. Впрочем, това ми дава повод да отбележа, че ако случаят се окаже такъв, онези сред нас, които се надяват да използват тази технология, за да пътуват между Сан Франциско и Ню Йорк, ги чака голямо разочарование.

Лиърър:Няма да пристигнат в Ню Йорк, така ли?

Банерман:О… предполагам, че ще пристигнат. Само че няма да бъде нашият Ню Йорк.

Джери Тъли беше осемгодишна. Умственото й развитие обаче отговаряше на тригодишна и специалистите бяха предупредили родителите й да не се надяват на драстично подобрение. Никой не знаеше какво не беше наред с Джери. Семейната й история бе чиста по линия и на двамата родители, а конкретна видима причина отсъстваше. На всичко отгоре имаше две по-малки братчета, които си бяха напълно нормални.

Баща й бе патрулен офицер по границата, а майка й — бивша секретарка в юридическа кантора — беше забравила всякакви мисли за кариера, когато последва съпруга си във Форт Мокси.

Джери ходеше на училище във Валхала, където бе единственият клас за бавноразвиващи се. Училището й харесваше, защото в него имаше много приятели, а и всички се надпреварваха да се грижат за нея. Изобщо утрините в дома на семейство Тъли минаваха в трескави приготовления да се тръгне колкото може по-рано за училище.

Валхала се намираше на петдесет километра. Семейството имаше уговорка с училищните власти: понеже районът на училището обхващаше прекалено голяма площ, за да могат специалните деца да бъдат обслужени като другите с училищен автобус, родителите на Джери поемаха грижите за транспорта, а училището им възстановяваше разходите.

На майката на Джери, Джун, тези пътувания два пъти дневно бяха започнали да й харесват. И детето се радваше да бъде в колата, всъщност това може би бяха най-щастливите моменти в живота й. Втората половина от пътуванията, когато Джун беше сама, тя използваше за почивка — можеше да гледа нивите, край които минаваше, или включваше аудиокнига в касетофона.

Приключението на Кърт Холис се бе случило в четвъртък. На следващата вечер бащата на Джери застъпи нощна смяна, а когато се прибра от работа на сутринта, жена му го чакаше с препечени филийки френска франзела, бекон и кафе. И докато закусваха, случи се нещо странно. За пръв път в краткия си живот Джери се отдалечи от дома. Обсъждайки впоследствие случилото се, родителите й сметнаха, че е решила да отиде сама на училище и понеже не е имала представа за понятието „разстояние“, както и за „ден от седмицата“ (защото все пак беше събота и занятия нямаше), тя все пак бе тръгнала за някъде.

Без да я види който и да било друг, освен двугодишното й братче, Джери бе сложила галошите си, беше облякла сама палтото си, бе излязла през вратата на верандата, бе стигнала до шосе 11 и бе поела наляво. Къщата на Тъли се намираше в най-западната част на града, така че на детето му трябваха само няколко минути, за да мине покрай срутената закусвалня „Тейсти фрийз“ и да се качи на надлеза над междущатската магистрала. Температурата все още беше под нулата.