Джак Макдевит - Древни брегове

От време на време — все по-често и по-често — го зърваше. Нямаше никакво съмнение, че силите го напускат и постепенно наближава фазата на пълното изтощение. Джек спря, свали ски маската и извади сандвич от раничката. Искаше да му даде още малко време, за последен път. Вече всичко бе ясно. Нямаше за какво да бърза.

Наля си кафе от термоса.

Днес горите бяха пълни с птици. Джек обожаваше горските обитатели. Наслаждаваше се на аромата на дърветата, опияняваше се от спуснатото над короните им небе, оставяше съзнанието си да се плъзга между клоните, харесваше му щракването на добре смазания затвор на карабината, напомнящо къде се намира. Колко лесно бе да се живее тук, далеч от бетона и децата.

Дом в гората… Мъжът е създаден за такъв живот.

Понякога, към края на лова, започваше да се чувства едва ли не виновен. Следите разкъсваха душата му. Удивляваше се на почти мистичната връзка между дивеч и ловец. Без гняв. Без враждебност. Еленът вече се е примирил и ще приеме фаталния куршум, докато с последни сили се опитва да изправи предните си крака, но ще се досети кой стои срещу него и също ще почувства невидимата връзка, чието начало сигурно идваше още отпреди ледниковата епоха.

Джек не претендираше, че я разбира. Подобно на елена и той просто я приемаше такава, каквато бе. Изпълнен със състрадание, той бавно отпиваше от кафето си. Когато свърши, сгъна грижливо пластмасовата торбичка, в която се бе намирал сандвича му, и внимателно я прибра в раничката (случвало му се бе да вижда хора, хвърлящи боклуци из горите, и нищо не бе в състояние да разяри Джек по-силно от тези кретени; миналата година, горе-долу по това време, той бе попаднал на един такъв — педераст, нацвъкал по пътя си Бог знае колко бирени кутии — и когато се бяха разделили, нещастникът бе останал с окървавен нос край лагерния си огън).

Време беше да приключва.

Моментът бе дошъл и Джек щеше да сложи край, както винаги с един-единствен изстрел.

— Идвам — обяви той в пространството настъпването на финалната фаза. Качи се обратно на снегомобила си, завъртя ключа на запалването и усети прилив на мощ в слабините си. Сепнати птички излетяха срещу вятъра.

Върна се при следата и пое напред. На едно място обреченото животно бе спряло и се бе пъхнало под ниските храсти. После се бе спуснало по стръмен склон. Трябваше да изостави пътя за повече от километър, за да стигне и той до дъното. После се наложи да го проследи по коритото на замръзнал поток.

Беше великолепно животно. Когато най-накрая го настигна, тъкмо се опитваше да се скрие под прегънатата от тежестта на снега растителност. Но, разбира се, нямаше как да заличи следите си. Джек свали карабината от рамо и вкара патрон в цевта. Погледите им се вплетоха в един необясним момент на взаимно разбиране и животното за последен път се опита да се изтегли назад.

Джек вдигна пушката, прицели се в сърцето му и натисна спусъка. Изстрелът се разнесе из гората и рикошира от дърветата. В очите на елена трепна изненада. Околността оживя и ято птици излетя във въздуха. По гърдите на елена изби кръв.

Предните му крака се подгънаха. Той рухна, потръпна конвулсивно и се отпусна.

Джек спря на място, преизпълнен с наслаждение от първичната красота на сцената, и изчака тръпките да престанат. Когато всичко свърши и еленът замря неподвижно, той се върна при снегомобила, за да вземе пластмасовото платно, в което щеше да загърне трупа. И в този миг нещо тъмно мина през диска на слънцето.

Джек вдигна поглед, като очакваше да види облак. Но небето над сплетените клони беше чисто. Той извади платното и снегът заскърца под ботушите му, когато го просна край трупа и разглади гънките му. Животното някак се бе заплело в храста и се наложи да счупи няколко клонки, за да го освободи и хване за предните крака.

Температурата започна да пада.

Джек неспокойно погледна назад към пътеката до мястото, където тя извиваше. После погледна напред, където тя се изкачваше към билото на нисък хълм.

Порив на вятъра разклати дърветата. Дълбоко в душата му, далеч зад преплетените емоции, в които обитаваше съзнанието на истинския Джек Макуиган, нещо се размърда. Нещо , което не беше част от него.

И той почувства да го обхваща вълна на гняв.

На лудост.

Около него гъмжеше от дребен дивеч и птици. Топъл вятър погали бузата му. Далечният грохот на колите по пътя се смеси с оглушителната тишина. Джек усети как нещо в него се изключва и отделя. После с ярост видя от друг ъгъл елена, снегомобила и стоящата до него фигура, която не можеше да принадлежи на никой друг, освен на него самия.