Джак Макдевит - Древни брегове

На километър извън Форт Мокси шосе 11 рязко завива на юг и почти веднага поема пак на запад. Ако пътят бе почистен от снега, Джери най-вероятно щеше да върви по него и сигурно след минути някой щеше да мине с кола край нея и щеше да я вземе. Но падналият лек сняг бе покрил двулентовото шосе. Джери нямаше навика да обръща внимание на нещата, така че още на първия завой не видя причина да продължава по пътя, а слезе от шосето и продължи направо. Няколко минути по-късно снегът й се видя прекалено дълбок, така че тя зави надясно и още повече се отдалечи от шосето.

В този момент родителите й вече бяха забелязали изчезването. Бяха се втурнали да я търсят, но не им хрумна, че има смисъл да търсят по-далече от една пряка от дома.

Джим Стюйвезант, редактор и издател на „Форт Мокси Нюз“, бе тръгнал за Ротондата. Знаеше се, че тази сутрин ще има официално опровержение на слуховете, че някакво привидение се е промъкнало на Земята незабелязано и Джим държеше да присъства на пресконференцията. Намираше се вече западно от града, когато забеляза някакво движение в нивата на Джош Макензи, отдясно на пътя. Снежен дявол се носеше напред-назад с озадачаващо правилна честота, дяволът представляваше идеално конструирана вихрушка, тясна в основата и широка в горната си част. Тези неща, доколкото Джим знаеше, обикновено не бяха така добре очертани и границите им се размиваха, освен това бяха недобре определени и най-вече се носеха из равнината по най-случаен начин. Но този вихър изглеждаше почти плътен и с неизчерпаемо търпение правеше тегели по една и съща отсечка.

Стюйвезант спря и се загледа.

Картината бе почти хипнотизираща. Леден вятър се носеше над шосето и поривите му клатеха колата. Беше достатъчно силен, за да разбие дявола на парчета. Нищо подобно…

Стюйвезант не излизаше без видеокамерата си. В няколко случая това му бе дало възможност да продаде заснети обекти на „В десет с Бен“ или на някоя друга от местните програми (веднъж, например, бе успял да заснеме с прекрасно качество верижната катастрофа в Деня на благодарността на междущатска-29, а миналото лято бе запечатал блокадата по границата от гневните фермери срещу вносното говеждо). Снежният дявол невъзмутимо продължаваше все така бавно и все така прецизно да кръстосва напред-назад. Джим включи камерата, пристъпи няколко крачки в нивата и започна да снима.

Използваше телеобектива си и вече бе направил запис от може би няколко минути, когато вихрушката замря.

И се отправи към него.

Той снимаше.

Приближаваше се с равномерна скорост. Имаше нещо странно в движението, нещо… целенасочено?

Вятърът развяваше полите на якето му, но беше безсилен да окаже дори най-малко въздействие върху снежния дявол. В един момент инстинктите на Стюйвезант издадоха тревожен сигнал и той отстъпи крачка назад в посока към колата.

Дяволът спря.

Удивително. Сякаш реагираше на действията му.

Джим също спря, колебаейки се какво да прави. Вихърът отново се задвижи, този път странично, отстъпи малко и се върна в предишната си позиция.

Джим го наблюдаваше през окуляра на камерата си. Червената лампичка в зрителното поле го уверяваше, че в момента записва.

Мен ли чакаш?

Нещото отново приближи. Вятърът опитваше да се завре под яката на човека и да отскубне косата му.

Направи крачка напред. Онова отстъпи.

Подобно на всички останали в района на Форт Мокси и Стюйвезант бе чувал какви ли не теории, измислици и фантасмагории, откакто бяха разкопали Ротондата. Така че без някой да му подсказва, той се запита дали в прерията не съществува някаква неизвестна до този момент форма на живот, решила да се открие пред него точно в този момент. Мисълта му се стори толкова нелепа, че неволно се засмя. Освен това го подтикна към решението да види отблизо за какво става дума.

И Джим тръгна напред.

Нещото се изтегли.

Той продължи да върви. Снегът ставаше все по-дълбок, пълнеше обувките му и вкочаняваше глезените му.

Снежният дявол продължаваше да се изтегля назад. Джим се надяваше, че всичко това ще остане запечатано на касетата.

Вихърът се въртеше и блестеше под слънцето, но стриктно поддържаше едно и също разстояние от Джим. Забавеше ли той, забавяше и то .

На магистралата спря втора кола. Стюйвезант се запита как би могъл да обясни поведението си и съзнанието му изрисува заглавие в следващия брой на „Нюз“: „Задържан полудял редактор“.

Ловът беше безсмислен. Равнината продължаваше оттук, та чак до Уинипег. Прекалено далече, реши Стюйвезант.